Брайън Хърбърт - Дюна - Родът Атреидес

— С Туфир обсъждахме благоприятните страни в положението ни — подхвана Лето. — По-точно липсата им.

— Не съм казвал такова нещо! — възрази ментатът.

— Е, аз пък ви нося добри новини — обяви Ромбур. — От Бене Гесерит желаят да осигурят жрици на истината за процеса. Тези свети майки могат да уличат всеки лъжец и измамник.

— Великолепно! Така ще приключим бързо. Ще потвърдят незабавно, че говоря самата истина.

— Обикновено съдът не приема заключенията на жриците на истината — предупреди Хауът. — Не ми се вярва нашият случай да е изключение от правилото. Вещиците несъмнено имат свои цели, затова правниците са на мнение, че все пак могат да бъдат подкупени.

— Подкупени ли? — примига Лето. — Значи тези правници не познават светите майки! — Замисли се за различните възможности. — Тайни цели, хм… Защо от Бене Гесерит ще предлагат намесата си? Каква изгода биха имали от моята невинност… или вина?

— Трябва да сме предпазливи, господарю — напомни ментатът.

— Струва си да опитаме — настоя Ромбур. — Дори да не се приеме като обвързващо съда, заключението на една жрица на истината ще придаде тежест на думите, казани от Лето. А жриците могат да свидетелстват за показанията на всички — на Туфир, моите, на екипажа. Знаем, че няма да има противоречия и несъответствия. Ще докажат невинността ти извън всякакво съмнение! — Той се ухили до ушите. — Преди да се усетим, вече ще сме се върнали на Каладън.

Хауът не би се оставил да го убедят толкова лесно.

— Млади принце, коя бене-гесеритка ви направи това щедро предложение? И какво поиска в отплата?

— Ами… нищо не поиска — смутено отвърна Ромбур.

— Засега — подчерта ментатът. — Вещиците се славят с дългосрочните си планове.

Иксианецът се почеса все тъй объркан по слепоочието.

— Казва се Марго. От придружителките на лейди Анирул е. Сигурно е дошла за сватбата на императора.

Лето изсъска през зъби.

— Ами да, императорът ще се жени за бене-гесеритка! Да не би да е в отговор на нашето послание?

— Онези жени от Сестринството не са ничии слугинчета — поклати глава Хауът. — Прочути са със своята независимост. Предлагат ни, защото са преценили, че ще имат някаква полза.

— Не се запитах защо се обърнаха тъкмо към мен — промърмори Ромбур. — Но… ние пък не бихме имали никаква полза от идеята им, ако Лето не е невинен.

— А аз съм!

Ментатът одобри с усмивка прозорливостта на иксианеца.

— Разбира се. Вече имаме доказателство, че Сестринството вярва в невинността на Лето.

Чудеше се какво ли знаят бене-гесеритките, към какво се стремят…

— Може би и те ме поставят на изпитание — предположи Лето. — Ако приема в процеса да участва жрица на истината, значи не лъжа. Ако не… имам какво да крия.

Хауът се загледа през бронепласта на прозореца.

— Не забравяйте, че сме страна по дело, което процесуално е твърде мъгляво. А и съществуват силни предубеждения срещу бене-гесеритките и техните едва ли не магьоснически похвати. Жриците на истината биха могли да престъпят клетвата си заради някаква висша цел. Толкова са потайни… Едва ли трябва да приемем помощта им прибързано.

— Нима според теб се опитват да ни подведат?

— Винаги подозирам коварство — заяви Хауът. — Такъв съм си.

Пръстите му зашаваха в кодирания език на атреидите: „Не е изключено вещиците да действат по желание на императора. Какви ли съюзи и заговори остават скрити от очите ни?“

Кронпринцът Шадам се постара представителят на Бене Тлейлакс да не се почувства добре дошъл в двореца. Беше му противно дори да се намира в едно помещение с него, но нямаше как да избегне срещата. Тежковъоръжени сардаукари придружиха Хидар Фен Аджидика през един служебен вход и цяла редица от винаги заключени и охранявани врати.

Шадам избра най-сигурната стая. Не беше отбелязана дори в плановете на двореца. Скоро след смъртта на тогавашния наследник принц Фафнир, Хазимир Фенринг бе открил тайното кътче по време на неуморното си щъкане. Изглежда стаята бе използвана от Елруд в ранните години на сякаш безкрайното му пребиваване на трона, когато със сигурност е имал и доста неофициални наложници.

Между хладните стени се намираше една-единствена маса, огряна от донесените специално за случая светоглобуси. Прастар букет, превърнал се в снопче почернели стъбълца, лежеше в ъгъла — там, където е бил захвърлен преди десетилетия. Мястото създаваше желаната атмосфера, макар Шадам да знаеше добре, че тлейлаксианците не са особено чувствителни към намеци.