Този, който действително достига, създава нещо, несъмнено го създава с помощта на вдъхновение. Може да попитате всеки художник, живописец, график, певец, танцьор, писател, поет: „Можете ли винаги да направите това, което искате, толкова съвършено и толкова прекрасно, както понякога успявате?“ Отговорът ще бъде: „Не, никога не знам кога и как ще бъде направено нещо. Идва вдъхновението и тогава мога всичко. Но ако не дойде — нищо не се получава“. Поетът може в продължение на шест месеца да се опитва да напише поема — тази, която жадува неговата душа, все да не успява и в един миг да я завърши, ако вдъхновението почука на вратата. На великите музиканти също не им трябва дълго време, за да напишат своите най-прекрасни произведения, своите шедьоври. Това, което им е отнело много време за написване има по-малко значение — именно написаното от тях за няколко мига вдъхновение остава и ще живее вечно.
Така е и с всички аспекти на изкуството — то зависи от вдъхновението. Човек може да стане бъде високо квалифициран в дадена сфера, но това не е изкуство. То е нещо механично и, значи, мъртво. Единственото живо изкуство е изкуството идващо от живия източник, а този жив източник се нарича вдъхновение. Какво е вдъхновението? На тази дума е посветена цялата книга. Това е слушането на свещеното слово, което идва отвътре, и което човек долавя и изразява във форми, линии, цветове, ноти, думи или нещо друго. Но най-интересното и най-прекрасно нещо — е, че еднакво вдъхновение може да споходи едновременно няколко души. Един го рисува във формата на линии, друг го отразява в ноти, трети го написва с думи, четвърти го рисува в цветове. Това показва, че артистично вдъхновение е онзи изобретателен гений, който може във всяка форма да въплъти смисъла на живота. Има ли нещо, на което да се оприличи вдъхновението. Това е красотата, вибрацията, мъдростта, хармонията. Вдъхновението е енергия, защото носи велика радост, която блика от художника или изобретателя; то е мъдрост, защото носи разбиране за изпълнението и завършването на замисленото; то е светлина, защото огрява сътвореното и няма вече тъмнина и непонятност; то е хармония, защото именно чрез хармонията се достига красотата.
Съществува още една форма да достигнем до великото озарение, до велико пробуждане на душата, и тази форма може да се изобрази във вид на човек, движещ се в огромна стая, пълна с всевъзможни неща. В нея няма светлина, с изключение на светлината, идваща от прожектора в неговата собствена ръка. Ако той насочи тази светлина към музика — музиката става ясна за него, ако насочи светлината към словото — словото става ясно за него, ако насочи светлината към цветовете — всички цветове стават ярки и различими, ако насочи светлината към линиите — всички линии се групират в хармонична и прекрасна форма стават видими за него.
Прожекторът може да става все по-голям и неговата светлина може да се разпространи все по-далече. Може да бъде насочен към миналото и миналото да стане толкова ясно, каквото е било за пророците от древните времена. Може да бъде насочен към бъдещето — и тогава човек може да проникне в него. Тази светлина може да бъде насочена към хората — и хората могат да станат за него подобни на отворена книга. Той може да бъде насочен към предметите — и предметите могат да му открият своята природа и тайна. И ако тази светлина бъде насочена навътре в себе си — тогава Висшият Аз ще бъде отворен за него и той ще може да стане просветлен в съответствие със своята собствена природа и характер.
Именно тази форма на опит, този начин на познание може да бъде наречен откровение. Чрез него човекът може да изпълни целта на своя живот или както казват мистиците, да намери изгубеното слово. Всяко дете се ражда с плач — неговият плач говори за това, че нещо е загубило. Какво е то? — Загубило е словото. Затова нещата, които вижда, не му говорят нищо. То се оказва само и заблудено в един нов свят, където не знае защо е било изпратено. Но когато започне да разпознава майка си и обкръжаващите го хора, отделни цветове и линии, всичко в този свят започва да му говори. То започва да опознава вещите с ръце, уши, нос и уста и така започва да открива вътрешното слово.
Именно това общуване поддържа живота. Не храната и питиетата правят човека жив, а общуването чрез различните чувства, до онзи предел, когато той успее разбере какво му нашепва Вселената. Това общуване прави човека жив. Когато мислим за своя живот, когато сравняваме болката, пренесена от нас, с радостта, която сме изпитали, делът на радостта е много малък. И дори за тази малка частица радост се налага да платим и по такъв начин тя се превръща в страдание. Ако природата на живота е такава, как бихме могли да живеем, ако го няма това общуване, тази връзка, ако не е Словото, което в по-голяма или по-малка степен слушаме от всички вещи и от самата природа?
Читать дальше