Хазрат Хан - Космическият език (Мистичните учения на суфиите)

Край или смърт — това е просто една промяна. Всяка мисъл, веднъж появила се в ума, всяко чувство, някога промъкнало се в сърцето, всяка произнесена дума, която, никога повече не сме споменали, всяко действие, веднъж извършено и забравено, щом един път се е осъществило продължава да живее. То е подобно на пътник, който пътьом пръска с дланите си семена, които падат в земята. Когато растенията пораснат, той не би могъл да ги види — той просто е хвърлил семена и е продължил пътя си. Земята ги приема, водата ги полива, а слънцето и въздухът им помагат да растат.

Животът е убежище за всичко — мисъл или дума, действие или чувство. Щом нещо се роди, самият живот се грижи то да расте и да дава плодове. Често на човека му е трудно да проумее това. Той мисли, че веднъж казаното от него изчезва, сътвореното завършва, а чувството отминава. Всъщност всичко претърпява трансформация, която ни е трудно да осъзнаем. Ние виждаме нещо, после отминаваме и мислим, че и то си е отишло. Но то все още е там. Остава и продължава да върви по своя път, защото живее, защото всичко е проява на живота. А животът продължава и тъй като всичко е живот, смърт не съществува.

Несъмнено, раждането и смъртта са начало и край — поточно двете посоки на движение на Вселената. Именно някакъв вид автоматична дейност създава у нас представата, че нещо започва, а друго — завършва. Когато биете камбана, действието трае само миг, но резонансът продължава. Вие му обръщате внимание само внимание само дотогава, докато се чува. След това продължавате пътя си и повече не го чувате, но някъде той продължава да съществува.

Когато хвърленото в морето камъче заставя водата да се движи, човек рядко се замисля до каква степен тази вибрация въздейства върху морето. Всичко, което той може да види, са неголемите вълни и кръгове, които камъчето предизвиква. Човек вижда само тях, защото са пред очите му. Но вибрацията, която камъкът създава в морето, се разпростира много по-далече, отколкото човек може да си представи. Това, което ние наричаме пространство, е един значително по-фин свят. Ако го наричаме море, това море е с най-фината плътност. Ако го наричаме земя, тази земя е неизмеримо по-плодородна от земята, която познаваме. Тя приема всичко и го възвръща, пази го и му позволява да расте. Тя е всичко онова, което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си.

Нима осъзнаването на всичко това не ни заставя да бъдем отговорни за всяко извършено от нас движение, за всяка появила се мисъл, за всяко чувство, идващо от ума или от сърцето? Нито един миг от нашия живот не би преминал напразно, ако знаем как да използваме нашето действие, как да насочим своята мисъл, как да я облечем в думи и да я продължим в движения, как да я почувстваме, така че тя да може да създаде своя собствена атмосфера. Каква огромна отговорност! Отговорност, възложена на всеки човек, по-голяма от отговорността на един крал. Всеки човек има собствено кралство, за което е отговорен — кралство, което по никакъв начин не е по-малко от кралствата, които познаваме, кралство, по-голямо от всички кралства на земята. Затова да бъдем предвидливи и добросъвестни и да поемаме отговорност за всяко свое действие. Но не винаги човек проумява това — неосъзнавайки себе си, той не осъзнава и тайната на живота. И се движи подобно на вървящ през града пияница. Не знае с това, което върши, добро ли прави или причинява вреда.

Как може мисълта да живее? По какъв начин живее? Има ли тя тяло, ум, дихание? Да. Първото нещо, което сме длъжни да знаем, е че тя носи дихание, идващо направо от източника, търси тяло и помествайки се в него, може да функционира. Мисълта е подобна на тялото, нейният дух идва от източника като лъч, идващ от слънцето.

Духът придава на мисълта същност — тя живее подобно на живо същество. Тези невидими същества в суфийските термини се наричат муваккали, което означава „елементал“. Те са живи — имат определена задача, към изпълнението на която се стремят. Човек ги ражда и зад тях стои цел, която ги направлява. Представете си, колко е ужасно, ако под влияние на моментен афект човек дава израз на своя гняв, на своята страст или ненавист. Думата, изразена в такъв момент, продължава да живее и да следва своята цел. Това е подобно на създаването на армия от врагове около себе си. Едни мисли имат по-дълъг живот от други — зависи от това, какъв живот им е бил даден. Ако тялото на човек е по-силно, то ще живее по-дълго, а силата на мисълта зависи от енергията на ума.