Хазрат Хан - Космическият език (Мистичните учения на суфиите)

По същия начин стоят нещата и с поезията. При индусите съществува психология на поезията, на която обучават поета, преди да му бъде позволено да пише. Защото поезията не е само ритъм или игра на ума и мисълта. Да пишеш поезия означава да създадеш нещо или да разрушиш нещо. Понякога поезията оказва влияние върху благосъстоянието или упадъка на личностите, за чиято възхвала е била създадена. Поезията кореспондира с всички сфери на живота. Човек може да говори възвишено за личността на друг в стиховете си, но вложеното в думите и мислите, стоящи зад тях, могат да бъдат вредни. Те могат да навредят не само на човека, за когото са били написани. Понякога, ако този човек е силен, те се сгромолясват върху поета и го разрушават завинаги.

Може да се попита: „Тогава нима драмата и трагедията не носят вреда?“ Има много неща, които ни раняват и причиняват вреда, а в същото време са много интересни. Съществуват умове, които са привлечени от трагедиите по-силно, отколкото от други неща. И това е съвсем естествено. Както когато сме наранени раната боли известно време, но това усещане може да бъде и полезно. То ни кара да усещаме, че сме живи. Можем да го наречем болка, но това е полезна болка, болката от раната, която е събудена. А само събудената рана може да зарасне.

Нереалните страдания не обогатяват особено човека, но има артистични натури, който обичат поезията и откриват някаква особена наслада в трагедиите, написани от големи майстори. Да не четем Шекспир означава да се лишим от една велика радост, защото поезията на Шекспир е всеобхватна. Но когато хората пишат стихове, свързани с конкретна личност, крал или някакъв друг повелител, тогава стиховете оказват пряко действие. Една пиеса също може да възпроизведе силен ефект върху зрителите.

Казаното по-горе съответства на гледната точка на европейската психология. Но това не е гледната точка на суфиите. Суфиите много обичат поезията, но тяхната страст към нея отива много далеч в изразяването на чувствата, стремежите, желанията и разочарованието разбитото сърце. Според европейската психология целта на поезията не е такава.

Същото е с музиката. За музиканта може да бъде много интересно да създаде някаква магическа музика, рисуваща наводнение или разрушение на даден град и всички живущи в него — за известно време това може да му изглежда като развлечение, плод на ексцентрично въображение, но подобна апокалиптична музика оказва въздействие.

Всъщност чрез изкуството — поезия, музика или танц се създава мисъл или чувство, ефектът от които е резултат от цялостното проявление на твореца. Може да се каже, че изкуството е най-горният пласт. Всяко нещо има най-горен (видим) пласт. Музиката е цял един свят, поезията, изобразителното изкуство — също. Човекът, живеещ в света на изкуството, чувства, познава и обича този; човекът, който живее в света на музиката, има способността да вижда и цени всеки звук. За да бъде докоснато видението, въплътено в музиката, човекът трябва да живее в нея и да наблюдава нейния свят много внимателно. С други думи, не е достатъчно човек да бъде музикален и да запълни своето сърце и душа с музика, той трябва да развие интуицията и способността да вижда с голяма проницателност.

Прекрасно е да се осъзнае, че изкуството във всички свои аспекти е нещо живо, говорещо за добро и зло. Не става дума само за това каква идея открива човек във фреските на старите италиански майстори или каква магия е скрита в скулптурите от стари времена. Тези произведения на изкуството ни говорят за историята, за миналото, разказват ни за художника, който ги е създал, за неговата степен на духовна еволюция, за неговата мотивация и същност, за духа на времето, в което твори. Осъзнаването на всичко това ни учи, че всяка наша мисъл и чувство несъзнателно се възпроизвеждат във всичко, до което се докоснем: в мястото, в камъка, в дървото, в креслото, във всички вещи, които изработваме. В изкуството нещата са стократно увеличени. Чрез изкуството художникът усъвършенства музиката на своята душа, на своя ум. За него творчеството не е автоматичен процес, а осъзнато действие, което поражда много дълбок ефект. Затова не е достатъчно само да се учим на изкуство или да се занимаваме с него, а да го доведем до съвършенство, да му се отдадем пълно, да вникнем в психологията на изкуството, посредством която можем да достигнем до същността на нашия живот.

Бог е всемогъщ, всепроникващ и единствено съществуващ. Това ни навежда на мисълта, че Абсолютът е живо Същество, че няма смърт, че всяко нещо, всяко същество, всяка частица носи и своята продължителност, а животът винаги продължава.