Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

Но никога цялата истина… Та кой ли би и могъл?… А тя е най-добрият лъжец в казване на „истината“, който някога ще срещнеш: Подозирам, че от паметта ти са се изличили някои невинни на пръв поглед думички, с които е завоалирала казаното и е успяла да запази чувствата ти. Ако е така, защо трябва да прави нещо повече, за да запази твоите чувства? Тя те обича, това е ясно… но трябва ли да бъде фанатично влюбена? Цялата й подготовка, специалната й наклонност е винаги да избягва фанатизма, да намира практически отговори. Макар че засега няма да смени обувките, ако останеш една седмица, една година или двайсет години, ще настъпи момент, когато ще изпита такова желание. Тя ще намери някакви начини, за да ти го покаже, за да не уязви своята съвест, въпреки че тя няма такава. Тя е просто мъдрост, безкрайно прагматична мъдрост.

Руфо се окашля.

— А сега опровержение и контрааргументи на казаното. Аз харесвам баба си и я обичам дотолкова, доколкото моята природа ми позволява, и я уважавам чак до нейната подла душа… Ще те убия, теб или който и да било друг, който застане на пътя й или й причини нещастия… Аз я разбирам, защото тя ми е предала нещо от своето собствено аз. Ако тя бъде предпазена от ножа на убиеца от засада, или от куршума, или от отровата и живее достатъчно дълго, тя ще влезе в историята като „Великата“. Ти говореше за нейните „ужасни жертви“. Това са глупости! Тя обича да бъде Нейна Мъдрост, да бъде центъра, около който всичко се върти. Аз дори не вярвам, че тя ще се откаже от всичко това заради теб и дори заради петдесет мъже, по-добри от теб. Тя е казала „ако“ c ясното съзнание, че много неща могат да се случат за трийсет години, като е почти сигурно, че ти няма да останеш толкова дълго.

— Но това е най-малката измама от нейна страна. Тя те управлява, води те за носа не от момента, в който я видя за първи път, а от много по-рано. Тя те изигра по два начина: подкокороса те да тръгнеш по един неизвестен Път на славата, охлади те, когато започна да ставаш подозрителен, затвърди твоята решителност да вървиш към предначертаната съдба… и те накара всичко това да ти харесва. Тя никога не се безпокои за избраните от нея методи и е в състояние да измами Светата Дева и да сключи договор със самия дявол, стига това да отговаря на нейните цели. О, ти получи своето възнаграждение, и то доста добро. Но е време да разбереше, че беше измамен. Не, аз не я критикувам, аз й се възхищавам. Дори й помагах, с изключение само на един кратък момент, когато почувствах съжаление към жертвата. Но ти беше така заблуден, че нямаше да ме послушаш, ако ще и всички светии да ме бяха подкрепили. Но тя беше по-находчива от мен. Винаги е била. Виж! Аз я харесвам. Аз я уважавам. Аз й се възхищавам. Аз дори я обичам малко. Обичам всичко у нея, не само добрите й страни, но и несъвършенствата й, които я правят твърда като стомана, каквато трябва да бъде. Какво мислиш сега, сър? Какво е твоето чувство към нея сега… когато знаеш, че тя те е измамила, когато знаеш каква е тя?

Продължавах да седя. Питието ми стоеше пред мен недокоснато през цялата тази дълга тирада.

Взех чашата и станах.

— За най-великата дъртофелница на двайсет вселени!

Руфо отново отскочи от писалището и хвана чашата си.

— Казвай го силно и често! И на нея, тя ще го хареса! Нека Бог я благослови, който и да е Той, и да я пази. Никога няма да имаме друга като нея, и това е много жалко!

Пихме до дъно и хвърлихме чашите на пода. Руфо донесе други, напълни ги, седна на стола и каза:

— А сега — сериозно. Казвал ли съм ти за времето…

— Казвал си ми. Руфо, искам да зная за измамата.

— За коя?

— Е, някои неща и сам разбрах. Да вземем онзи първи момент, когато летяхме…

Той вдигна рамене.

— По-добре да го оставим.

— Тогава не се учудих. Но ние можехме да избегнем Игли, рогатите духове, тресавището, времето, което изгубихме с Джоко…

— Изгубихме?

— С оглед на нейната цел. И плъховете, и прасетата, и може би драконите. Можехме да отлетим директно от първия коридор във втория. Така ли е?

Той поклати глава.

— Не, не е.

— Не разбирам защо.

— Предполагам, че тя можеше да ни пренесе директно — това е въпрос, който никога не съм й задавал, и би могла да отлети с нас до желания от нея проход. Какво щеше да правиш ти тогава? Ако беше прехвърлен почти направо от Ница в Карт-Хокеш? Веднага да бъдеш атакуван и да се биеш като росомах, както постъпи? Или щеше да кажеш: „Извинете, мис, направили сте грешка. Покажете ми изхода от тази лудница…“.