Робърт Хайнлайн - Реквием

Хариман обаче не се интересуваше от състоянието на стомаха си.

Ето че всичко бе така, както си го беше представял толкова много пъти. Луната премина величествено покрай илюминатора, по-едра, отколкото я бе виждал досега, с всички свои познати черти, ясни като скъпоценен камък. Тя стори път на Земята, когато корабът продължи да напредва бавно. Самата Земя, както си я беше представял, имаше вид на величава луна, многократно по-голяма от Луната, гледана от Земята, и по-пищна, по-осезаемо красива, отколкото сребристата Луна можеше да бъде. Слънцето бе залязло край Атлантическото крайбрежие — линията на сянката пресече бреговата ивица на Северна Америка, втурна се през Куба и затъмни всичко освен западния бряг на Южна Америка. Той вкуси с наслада меката синева на Тихия океан, усети килима от нежно зелено и кафяво на континентите, възхити се на синьо-белия мраз на полярните шапки. Канада и северните щати бяха засенчени от облак, обширна част с ниско налягане, която обхващаше континента. Тя блестеше с още по-прекрасна ослепяваща белота, отколкото полярните шапки.

Докато корабът бавно се завъртваше, Земята щеше да изчезне от погледа му и пред илюминатора щяха да дефилират звездите — същите звезди, които той винаги бе познавал, но спокойни, по-ярки и немигащи върху екран от безукорно наситено черно. После Луната щеше да изплува отново пред погледа, за да плени мислите му.

Изпитваше такова ведро щастие, каквото не бе отредено всекиму да изпита дори за цял един дълъг живот. Почувствува се, сякаш бе онзи някой, живял някога, гледал звездите и мечтал.

Докато дългите часове идваха и отминаваха, той наблюдаваше, унасяше се в дрямка и бленуваше. Само веднъж бе сигурно заспал дълбоко или вероятно изпаднал в делириум, защото се събуди внезапно с мисълта, че жена му Шарлот го вика. „Делъс — бе казал гласът. — Делъс! Прибери се оттам! Ще умреш от настинка в този нощен хлад.“

Горката Шарлот! Тя му беше добра съпруга, добра съпруга. Той бе напълно сигурен, че единственото, за което се страхуваше, когато умираше, бе, че той няма да може да се грижи както трябва за себе си. Не беше нейна грешка, че не бе споделяла мечтата му и неговата потребност.

Чарли нагласи хамака така, че Хариман да може да наблюдава от илюминатора на левия борд, когато минат покрай обратната страна на Луната. Той улавяше с поглед забележителностите, станали му познати от хилядите фотографии, с такава носталгична наслада, сякаш се завръщаше в родната си страна. Когато излязоха отново на видимата откъм Земята страна, Макинтайър снижи бавно кораба и се приготви да кацне източно от Морето на изобилието на около десет мили от Луна Сити.

Кацането, общо взето, не мина зле. Той трябваше да кацне, без да бъде насочван от Земята, а и нямаше втори щурман, който да наблюдава радара вместо него. В желанието си да кацне леко, той пропусна целта с около тридесет мили, но хладнокръвно направи всичко, което бе по силите му. Въпреки това корабът много силно се разтърси.

Когато кацнаха и прахът от пемза се разнесе наоколо им, Чарли се качи до щурманската кабина.

— Как е нашият пътник? — попита Мак.

— Ще видя, но не бих се обзаложил, че е добре. Кацането беше отвратително, Мак.

— По дяволите, направих каквото можах.

— В което съм убеден, капитане. Зарежи това.

Пътникът обаче бе жив и в съзнание независимо от кръвотечението от носа и розовата пяна на устните му. Той полагаше немощни усилия да се измъкне от пашкула си. Като действуваха дружно, те му помогнаха.

— Къде са херметичните костюми? — беше първият му въпрос.

— Спокойно, мистър Хариман. Още не можете да излезете навън. Трябва да ви окажем първа помощ.

— Донесете ми костюма! Първата помощ може да почака.

Мълчешком постъпиха така, както той заповяда. Левият му крак на практика не беше годен за нищо и се наложи да му помогнат да излезе от люка, хванали го от двете страни. Но с неговата незначителна маса, която имаше лунно тегло само двадесет фунта, той изобщо не им тежеше. На петдесетина ярда от кораба намериха местенце, където можеха да подпрат главата му на къс вулканична скала и оставят да гледа.

Макинтайър допря шлема си до този на стария човек и заговори.

— Ще ви оставим тук, за да се наслаждавате на гледката, докато ние се приготвим за прехода до града. Той е на четиридесет мили, общо взето, е близо, но ще трябва да вземем резервни бутилки с въздух, провизии и багаж. Скоро ще се върнем.

Хариман кимна, без да отговори, и стисна ръкавиците им с неподозирана сила.