Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

— Не и на тази — подчерта тя. — Във всеки случай, ако работата е била нагласена, те са могли да ликвидират цялото си свърталище. Да го променят така, че ти да не го познаеш. — Въпреки това тя замислено погледна невинните наглед букви. Административната сграда е ужасно откъснато и потайно място. Звукоизолирани стени, жалузи и нищо незначещо име на фирма. На такова място би могло да се случи всичко, абсолютно всичко. Никой не би разбрал. Никой не би се заинтересувал. Никой изобщо не би забелязал. Нито полицай по време на обиколката си, нито съседи, недостъпни като луната, нито дори чистачката, освен ако наемателят сам не я повика. Щом наемът се плаща навреме, управата не закача наемателя. Върши си престъпления по твой вкус и складирай труповете в килера.

Тя потрепера.

— Хайде, Теди. Да побързаме.

Те обходиха останалите етажи по възможно най-бързия начин и най-сетне слязоха във фоайето. Синтия се почувствува стоплена при вида на човешки лица и слънчева светлина, макар че не бяха намерили изчезналата фирма. Рандъл се поспря на стълбата и се огледа.

— Не допускаш ли, че може да сме влезли в друга сграда? — попита неуверено той.

— В никакъв случай. Виждаш ли този щанд за цигари? Само дето не спах в него. Познавам всяка наплюта от муха точица по тезгяха.

— Тогава какъв е отговорът?

— Отговорът е обяд. Хайде!

— Добре. Само че аз ще изпия моя.

След третото уиски тя успя да го убеди да включи в менюто си чиния яхния със солено месо. От яхнията и двете чаши кафе той се почувствува напълно трезвен, но нещастен.

— Син…

— Да, Теди.

— Какво ми стана?

Тя отговори бавно.

— Смятам, че ти стана жертва на удивително изпълнен хипнотичен сеанс.

— И аз така смятам… вече. Дали е от това, но направо се скапах. Хипноза да бъде! Искам обаче да разбера причината.

Тя започна да шари по масата с вилицата си.

— Аз не съм сигурна, че искам да разбера. Знаеш ли какво ми се иска да направя, Теди?

— Какво?

— Иска ми се да изпратим на мистър Хоуг петстотинте долара с писмо, че не можем да му помогнем и затова му връщаме парите.

Той се втренчи в нея.

— Да върнем парите ли? Светии небесни!

Изражението й сякаш бе на човек, заловен в момент на някакво недостойно предложение, но тя упорито продължи.

— Разбирам. И все пак това е, което ми се иска да направим. Можем да печелим достатъчно от разводи и да се прехранваме, като следим някого тук и там. Не ни трябва да се занимаваме с подобни неща.

— Говориш така, сякаш петстотин долара са нещо, което би дала като бакшиш на някой келнер.

— Не си прав. Мисля само, че те не са достатъчно, за да рискуваш за тях главата или разсъдъка си. Виж, Теди, някой се опитва да ни изпрати за зелен хайвер и преди да предприемем каквото и да било по този случай, искам да разбера защо.

— И аз искам да разбера. Ето защо не желая да зарежем този случай. По дяволите, никак не обичам да ми пробутват разни номера.

— Какво ще кажеш на мистър Хоуг?

Той прокара ръка по косата си, но от това нямаше полза, защото тя и така си бе разрошена.

— Не знам. Защо ти не поговориш с него? Баламосай го нещо.

— Ето това се казва хубава идея. Ето това се казва отлична идея. Ще му кажа, че си си счупил крака, но утре ще бъдеш добре.

— Не се дръж така, Син. Знаеш, че на теб ти се удава да се оправяш с него.

— Добре. Ала трябва да ми обещаеш нещо, Теди.

— Какво да ти обещая?

— Докато се занимаваме с този случай, да вършим всичко заедно.

— Но нали работим винаги заедно?

— Искам да кажа наистина заедно. Искам да си ми непрекъснато пред очите.

— Виж какво, Син, може да не е удобно.

— Обещай.

— Добре, добре, обещавам.

— Ето така е по-добре — тя се отпусна и изражението й стана почти щастливо. — Няма ли да е по-добре да се върнем в кантората?

— Да я вземат мътните тази кантора! Дай да излезем и да изгледаме няколко филма.

— Дадено, умнико. — Тя си взе ръкавиците и чантата.

Киното не успя да го развесели, макар че бяха избрали прожекция само от уестърни — филми, които той прекалено много харесваше. Героят обаче приличаше на подъл надзирател, а за пръв път загадъчно маскираните ездачи имаха наистина зловещ вид. На него продължаваше да му се привижда тринадесетият етаж на Акми Билдинг, дългата остъклена преграда, зад която се трудеха златарите, и дребният съсухрен управител на фирмата „Детъридж енд Ко“ — може ли човек да бъде хипнотизиран така, че да повярва, че е видял нещо, и то с такива подробности.