Робърт Хайнлайн - Неприятната професия на Джонатан Хоуг

Акми Билдинг — административната сграда — си стоеше точно там, където я бяха оставили. На място си стоеше и Бийчъмс Бутъри, както и Ше Луи, а също и будката за вестници. Той застана на мястото, където бе стояла тя и се съгласи, че не би могла да сгреши в разпознаването им, освен ако не е била мъртво пияна. Ала той бе не по-малко сигурен и в това, което сам бе правил.

— Нали не си ударила една-две глътки по пътя? — попита той с надежда.

— Естествено, че не съм.

— Какво ще правим сега?

— Не знам. Тоест знам. Нали изцяло приключваме с Хоуг? Проследил си го и край.

— Да… защо?

— Заведи ме горе, където работи. Искам да попитам неговото дневно „аз“ дали е разговаряло с теб на слизане от автобуса или не.

Той сви рамене.

— Добре, малката. Ти командуваш парада.

Те влязоха и се насочиха към първия свободен асансьор. Стартерът щракна кастанетите си, момчето затвори вратите и попита:

— Етажите моля?

Шести, трети, девети — Рандъл изчака да бъдат обслужени пътниците за тези етажи, преди да съобщи:

— Тринадесети.

Момчето се огледа.

— Мога да ви заведа до четиринадесети и дванадесети, приятелю, и вие да си ги разделите.

— Моля?

— Нямаме тринадесети етаж. Ако имаше, никой нямаше да го наеме.

— Сигурно имате грешка. Аз бях там тази сутрин.

Погледът, който му отправи момчето, бе подчертано строг.

— Убедете се сам.

Той насочи кабината нагоре и спря — дванадесети. Продължи бавно нагоре — цифрата 12 изчезна от погледа и бързо бе заменена от друга — четиринадесети.

— На кой от двата да ви оставя?

— Извинете — каза Рандъл. — Изпаднал съм в глупава грешка. Аз наистина бях тук тази сутрин и си помислих, че съм запомнил етажа.

— Може да е било осемнадесетият етаж — предположи момчето. — Понякога осмицата досущ прилича на тройка. Кого търсите?

— Фирмата „Детъридж енд Ко“. Те са бижутери — производители.

Момчето поклати глава.

— Не са в тази сграда. Тук няма бижутери и няма фирма „Детъридж енд Ко“.

— Сигурен ли сте?

Вместо отговор момчето спусна асансьора до десетия етаж.

— Попитайте в 1001. Там е канцеларията на администрацията на сградата.

Не, нямаха такава фирма „Детъридж енд Ко“. Не, никакви бижутери — производители или каквито и да било. Да не би господинът да търси Апикс Билдинг вместо Акми? Рандъл им поблагодари и потресен си тръгна.

Синтия бе запазила пълно мълчание през цялото време. Сега тя заговори:

— Скъпи…

— Да. Какво има?

— Бихме могли да се качим до най-горния етаж и после да слезем.

— Защо да си правим този труд? Ако фирмата наистина е тук, в администрацията щяха да знаят за това.

— Да, вярно, но може да не искат да кажат. В цялата тази работа има нещо подозрително. Дай да помислим — от административна сграда може да се скрие цял един етаж, ако се замаскира вратата му като гола стена.

— Не, това е глупаво. Аз просто губя разсъдъка си — това е всичко. Най-добре е да ме заведеш на лекар.

— Не е глупаво и умът ти си е на място. Как в асансьора човек измерва височината? По броя на етажите. Ако не си видял някой етаж, никога не би се досетил, че са ти пробутали допълнителен. Може би сме по следите на нещо голямо. — Тя в действителност сама не вярваше на собствените си доводи, но знаеше, че на него му е необходимо да се занимава с нещо.

Той понечи да се съгласи, но се възпря.

— А какво би казала за стълбището? Човек непременно би забелязал етаж от стълбището.

— Може би в стълбището има някакъв фокус. Ако е така, ние ще го открием. Хайде.

Фокус обаче нямаше. Стъпалата между дванадесети и четиринадесети етаж бяха осемнадесет — точно толкова, колкото между всички останали етажи. Те слязоха от най-горния етаж и огледаха надписите на всяка врата с матови прозорци. Това им отне доста време, тъй като Синтия не искаше и да чуе предложението на Рандъл да се разделят и всеки да вземе по половин етаж. Тя искаше той да й е пред очите.

Нямаше никакъв тринадесети етаж и нямаше никъде врата, която да съобщава, че апартаментът е нает от бижутерската фирма „Детъридж енд Ко“ или друго някакво име. Имаха време само да четат имената на фирмите по вратите — да влизат във всяка кантора под един или друг претекст би отнело много повече от един ден.

Рандъл се вгледа замислено в една врата с табела: „Прайд, Грийнуей, Хамилтън, Стайнболт, Картър и Грийнуей — адвокати“.

— По това време — размишляваше гласно той — може вече и да са сменили надписа на вратата.