Робърт Хайнлайн - Луната е наставница сурова

Зае се да я нагласява върху косата ми. Уайоминг му я отне.

— Доколкото схванах, ти си му поръчител.

— Точно това казах.

— Чудесно, ето как постъпваме ние в Хонконг.

Тя застана пред мен, сложи шапката на главата ми и силно ме целуна по устните.

Въобще не бързаше. Да те целуне Уайоминг Нот беше нещо къде по-осезателно от брака с повечето жени. Ако бях Майк, всичките ми лампички щяха да засияят отведнъж. Усещах се като киборг с включен център на удоволствията.

Най-после осъзнах, че е свършило, а хората свиркаха. Примигнах и рекох:

— Радвам се, че съм приет. Но в какво съм приет?

— Не знаеш ли? — кимна красавицата.

Дребосъка се намеси:

— Събранието започва, сам ще разбере. Сядай, Ман. Уайо, моля те, настанявай се.

Така и сторихме, а един мъж заудря с председателското чукче. С него и надут до дупка усилвател накара всички да го чуят.

— Затворете вратите! — извика. — Това е закрито събрание! Проверете човека пред вас, зад вас, отстрани: ако не го познавате и никой от вашите познати не гарантира за него, изхвърлете го!

— Как пък не — изхвърлете го! — отговориха му от залата. — Елиминирайте го през най-близкия шлюз!

— Тишина моля! Някой ден и това ще направим.

Наоколо започна шетня и боричкане, в което дръпнаха червената шапка от главата на някакъв образ, метнаха го навън, той полетя по чудна дъга и още се издигаше, когато мина през вратата. Съмнявам се нещо да е усетил, май беше в несвяст. Една жена беше учтиво избутана — според нея, неучтиво; тя отправи груби забележки по адрес на онези, дето я избутаха. Притесних се.

Накрая затвориха вратите. Отекна музика, над сцената се развя знаме с надпис „СВОБОДА! РАВЕНСТВО! БРАТСТВО!“. Всички свиркаха, ентусиазиран лунатик запя гръмко и фалшиво „На крак, о, парии презрени…“. Не бих казал, че някой ми се стори особено презрян. Изведнъж си спомних, че не съм хапвал нищичко от 14.00, защото се надявах събранието да не продължи много дълго, а това пък ме подсети, че моят регистратор щеше да изкара само два часа. Съответно се попитах какво ли биха направили, ако знаеха за него? Биха ли ме запратили през въздуха, за да се приземя с болезнено пльосване? Или биха ме елиминирали? Но не се тревожех. Сглобих този регистратор сам с помощта на ръка номер три и никой освен микромеханик не би се досетил за какво точно служи.

Последваха речи.

Семантичното им съдържание се движеше от ниско към отрицателно. Едно човече предложи да тръгнем с маршова стъпка „рамо до рамо“ към резиденцията на Надзирателя и да настояваме за правата си. Я си представете как отиваме с капсулите на подземката и се измъкваме от тях един по един на частната му станция. А какво правят яките телохранители? Или си навличаме скафандрите и се мъкнем по повърхността към неговия горен шлюз. С лазерни сонди и неограничено захранване можете да отворите всеки шлюз, ами как ще стигнете по-надолу? Асансьорът действа ли? Измайсторявате аварийна лебедка и някак слизате, после разбивате следващата преграда…

Не, въобще не ми харесва такава работа при нулево налягане. Конфузиите със скафандри са постоянно бедствие — особено когато някой ти го уреди. Едно от първите неща за Луната, научени още от първите кораби с осъдени, е, че нулевото налягане е място, изискващо добро възпитание. Никой бригадир нервак не е изкарвал повече от няколко смени, понеже го връхлита „злополука“, а големите шефове отдавна не си пъхат носа в нещастните случаи, иначе и тях ги сполетява също. Загубите достигали 70 процента през ранните години, но пък, които оцелели, били приятни хора. Не дресирани, нито меки — тук не е за такива. Обаче се държали прилично.

Струваше ми се, че всяка буйна глава на Луната бе в зала „Стиляги“ онази вечер. Подсвиркваха и викаха одобрително на тая шумотевица за „рамо до рамо“.

След като беше открито обсъждането, се чуха и по-разумни приказки. Обади се срамежлив нисък човек с кръвясали очи на отколешен сондьор:

— Аз съм ледокопач. Научих занаята, докато избивах присъдата при Надзирателя, както и повечето от нас. Сам съм си господар от трийсетина години и се оправям добре. Отгледах осем хлапета. Всички те станаха хора — никой не беше елиминиран, нито се забърка в нещо сериозно. Трябваше да кажа, че всъщност досега се оправях добре… Защото днес по принуда се ослушвате надълбоко или по-надалеч, за да намерите ледени запаси. Ех, така е, в Скалата се крие още ледче и свестният миньор очаква да получи пари от него. Но Управата го плаща на същата цена, както преди четвърт век. А това, разбира се, не е гот. Има и по-лошо: управленските долари вече си загубиха силата. Помня времето, когато хонконгските се разменяха едно към едно с управленските. Сега ти трябват три управленски за един хонконгски. Аз поне не знам какво да правя… ама знам, че за да вървят нещата по зайчарниците и фермите, е нужен лед.