Настъпилото мълчание беше по-уважително и от свиркането. Накрай се обади заядлив глас:
— А вие какво очаквате от нас, мадам? Да мятаме камъни по Надзирателя ли?
Уайо се усмихна.
— Ами да, можем и камъни са мятаме. Решението е толкова просто, че всички го знаете. Тук на Луната сме богати. Три милиона упорити, умни майстори с достатъчно вода, с изобилие от всичко, с безкрайно много енергия и безкрайни кубици за прокопаване. Обаче… нямаме свободен пазар. Трябва да се отървем от Управата!
— Да, но как?
— Със солидарност. Ние в Хонконг се учим. Лунната управа взема прекалено скъпо за водата — не купувайте. Плаща твърде малко за леда — не продавайте. Държи монопола върху износа — не изнасяйте. Долу в Бомбай искат зърно. Ако то не пристигне, ще дойде ден, когато брокерите ще се качат при нас да наддават за него — на тройни цени над сегашните и даже повече!
— А какво е правим дотогава? Да пукнем от глад ли?
Същият заядливец… Уайоминг го нацели, завъртайки глава с отколешния жест на лунните жени „Много си тлъст за мен!“, и каза:
— На тебе, приятел, няма да ти навреди.
Кикотенето го накара да замлъкне. Уайо продължи:
— Не е нужно никой да гладува. Фред Хаузер, докарай си сондата в Л-Хонконг. Управата не притежава водата и въздушната ни система и ние плащаме за леда колкото струва. Ти с разорената ферма — ако ти стиска да признаеш, че са те съсипали, — ела в Хонконг и започни отначало. Винаги имаме недостиг от работни ръце; който бачка здраво, не гладува. — Тя се озърна и добави: — Достатъчно наговорих. Вие си решавайте.
Слезе от сцената, за да седне между мен и Дребосъка.
Трепереше. Дребосъка я потупа по ръката, а Уай го погледна с благодарност и ми прошепна:
— Как се справих?
— Чудесно! — уверих я. — Страхотно!
Тя сякаш се успокои.
Но не бях честен. Да, беше великолепна във влиянието си над тълпата. Обаче красноречието е нулева програма. Че бяхме роби, туй цял живот съм го знаел — и нищо не можеше да се промени. Вярно, не ни купуваха и не ни продаваха, ала докато Управата държеше монопола над онова, което трябваше да имаме и което трябваше да даваме, за да си го набавим, ставахме роби.
Е, какво да сторим? Надзирателят не ни притежаваше. Ако беше така, все щяхме да измислим как да го елиминираме. Но Лунната управа не се намираше на Луната, ами на Земята — ние не разполагахме с нито един кораб, с нито една скромна водородна бомба. Тук нямаше даже лично оръжие, макар че не знам за какво щеше да ни послужи. Може би да се стреляме взаимно.
Три милиона, невъоръжени и безпомощни, а те бяха единадесет милиарда … с кораби, бомби и всякакви оръжия. Да, можехме да им досадим малко , обаче колко време му трябва на татенцето, за да напляска бебчо?
Не се впечатлих. Както е казано в Библията, Бог се сражава на страната на онези с тежката артилерия.
А лунатиците отново забръщолевиха какво да правят, как да се организират и пак изслушахме дърдоренето за „рамо до рамо“, налагаше се председателят да тряска с чукчето и мен ме хвана съклет.
Но се посъвзех, когато чух познат глас:
— Господин председател! Ще прояви ли събранието благоволение да ми отдели пет минути?
Завъртях глава. Професор Бернардо де ла Пас — можех да се досетя от този старомоден стил дори ако не помнех гласа. Бележит човек с вълниста бяла коса, трапчинки на бузите и тембър, в който звучеше усмивка… Не знам на колко години беше тогава, ала още като се запознах с него, бях момче, а той — старец.
Депортирали го, преди да се родя, но не спадаше към криминалните. Бе политически изгнаник като Чвора Морт, само че се занимавал с подривна дейност и вместо да получи сладка надзирателска службица, зарязали го да се оправя както може или да умира от глад.
Не се съмнявам, че е могъл да си намери работа във всяко училище на Л-Сити, ала не го сторил. Мил чинии някое време, както съм чувал, станал детегледач, развил бизнес в забавачница, накрая в цяла ясла. Когато го срещнах, той я управляваше, заедно с пансион и школа за приходящи — от предучилищна подготовка през началото до основно и средно образование, наемаше на договор трийсетина учители и вече организираше колежанско обучение. Никога не съм бил пансионер при него, но му станах ученик. Бях избран четиринайсетгодишен и новото ми семейство ме прати на даскал, защото дотогава бях ходил само три години, а после се занимавах на пресекулки. Най-възрастната ми съпруга беше строга жена — принуди ме отново да седна на чина.
Читать дальше