Робърт Хайнлайн: Луната е наставница сурова

— Няма да стане.

— Я повтори. Нещо ми се губиш.

— Никой — изръмжа той — не влиза без поръчителство! Ти кой си?

— Аз — отговорих му внимателно — съм Мануел Гарсия О’Кели и всички стари дружки ме знаят. Ами ти кой си?

— Това не е твоя работа! Покажи ми билет с нужния печат или се разкарай!

Зачудих се колко ли ще продължи животът му. Туристите често отбелязват вежливостта на всички лунатици, премълчавайки убеждението си, че един затвор не би трябвало да е толкова цивилизован. След като бях на Земята и знаех какви неща те понасят безропотно, ясно ми е що за извод си правят. Но беше безпредметно да им казвам, че сме такива, защото, който играе лошо, не живее дълго — поне на Луната.

Е, нямах намерение да се бия, колкото и да се държеше това момченце като невеж новак. Единствено си помислих как ли би изглеждало лицето му, ако го перна с ръка номер седем през устата.

Да, само си го помислих и тъкмо да му отговоря учтиво, зърнах вътре Дребосъка Мкрум. Дребосъка бе голям черен мъжага, висок към два метра, изпратен горе на Скалата за убийство и всъщност най-симпатичният и услужлив човек, с когото съм работил — учех го на лазерно сондиране, преди да си изгоря ръката.

— Дребосък!

Видя ме и се ухили като някакъв псих.

— Здрасти, Мани! — Тръгна към нас. — Радвам се, че дойде, Ман!

— Не съм много сигурен дали съм дошъл — казах му. — Линията е блокирана.

— Няма билет — обади се младежът на вратата.

Дребосъка бръкна в чантичката си и ми пъхна един в шепата.

— Вече има. Хайде, Мани.

— Покажи ми печата — настояваше портиерът.

— Това е моят печат — меко обясни Мкрум. — О’кей, товарищ?

Никой не спореше с Дребосъка, въобще не ми влиза в главата как се е забъркал в убийство. Слязохме надолу към предните редици, запазени за тузовете.

— Искам да се запознаеш с едно мило малко девойче — подхвърли Мкрум Дребосъка.

Беше малко само за него. Аз не се броя за нисък — 1,75 съм, но девойката бе по-висока. Както научих после: 180 сантиметра, подплатени със 70 килограма, всичките в съблазнителни извивки, и беше толкова руса, колкото пък черен Дребосъка. Реших, че е депортирана, понеже цветовете рядко оставаха така чисти след първото поколение. Приятно, дори доста хубавичко лице и куп златистожълти къдрици, качени над туй дълго, плътно, прелестно изваяние.

Спрях на три крачки от нея да я изгледам от горе до долу и да подсвирна. Тя зае съответна поза, сетне кимна да ми благодари, ала отсечено — явно комплиментите й бяха омръзнали. Дребосъка изчака да минем през любезностите и каза тихо:

— Уайо, това е другарят Мани, най-добрият сондьор, който някога се е носил по местните тунели. Мани, това девойче е Уайоминг Нот и измина целия път от Платон 9 9 Голям кратер в южния край на Морето на Дъждовете. — Б.пр. дотук, за да ни съобщи какво става в Хонконг. Нали е много мило?

Докоснахме си ръцете.

— Казвай ми Уай, Мани, но е и Ай-ай.

Почти ми беше на езика, обаче се овладях:

— О’кей, Уай.

Тя продължи, загледана в непокритата ми глава:

— Значи си миньор. Дребосък, къде му е шапката? Мислех си, че подземните тук са организирани.

Красавицата и Дребосъка носеха малки червени шапки като онзи на вратата — така бяха пременени към една трета от лунатиците в тълпата.

— Вече не съм миньор — обясних. — Беше, преди да си загубя ей това крилце.

Вдигнах лявата ръка, за да види къде се съединява протезата с плътта (нямам нищо против да привличам вниманието на жените към недъга си: някои отблъсква, но пък буди майчинско чувство у други, тъй че нещата се уравновесяват).

— Сега съм компютърджия.

— Значи слухтиш за Управата? — остро попита тя.

Даже днес, когато дамите на Луната са горе-долу колкото мъжете, аз съм твърде старомоден, за да се отнасям грубо с тях, каквото и да сторят — те притежават толкова много от онова, което ни липсва. Обаче Уай ме засегна на болно място и отговорих почти рязко:

— Не съм на служба при Надзирателя. Въртя бизнес с Управата като частник на договор.

— Аха, добре — каза тя отново с топъл глас. — Всички го правим, не можем да избягаме от обстоятелствата и тук ни е проблемът. Тъкмо това ще променим.

„Значи ще го променим, а? — помислих си. — И как? Всеки си има бизнес с Лунната управа по същата причина, по която всеки си има бизнес и със закона за всеобщото привличане. И него ли ще променяте?“ Но запазих тези разсъждения за себе си, не исках да се пререкавам с дама.

— Мани е о’кей — спокойно отбеляза Дребосъка. — Отлично момче, гарантирам за него. Ето му и шапката — добави той, като бръкна в чантичката си.