Дашиъл Хамет - Десетата улика

Замълчах, а през това време той облизваше устни и отбягваше погледа ми. Може и нищо да не знае, помислих си, ама е на тръни. Оставих го да чака известно време и се направих на много замислен. Ако го подхванех както трябва, щях да изстискам всичко от него. Не изглеждаше да е от нещо твърдо.

Седяхме с доближени глави, така че останалите четири-пет души в купето да не чуват разговора ни. Това беше добре за мен. Всеки детектив знае, че често от човек с по-слаб характер лесно могат да се измъкнат сведение и дори признание, ако просто завреш лицето си в неговото и повишиш тон. В купето не можех да говоря високо, но близостта на физиономиите ни си беше предимство.

— От мъжете, които сестра ви е познавала — изрекох най-накрая, — кой освен господин Гантворт е бил най-внимателен с нея?

Той звучно преглътна, очите му се впериха в прозореца, обърнаха се за миг към мен и пак се зареяха навън.

— Наистина, как да кажа… просто…

— Добре. Да опитаме по друг начин. Представете си, че проверяваме един по един всички мъже, които са се интересували от нея и тя от тях.

Погледът му не се откъсваше от прозореца.

— С кого да започнем? — притиснах го.

Той пак ме стрелна с очи само за секунда, но успях да уловя в тях тихо отчаяние.

— Знам, че звучи глупаво, но аз, нейният брат, не мога да ви посоча нито един, към когото Крида да е проявила интерес, преди да се запознае с Гантворт. Доколкото ми е известно, преди него не е имала чувства към мъж. Разбира се, възможно е да е имало някой, за когото да не знам, но…

По-голяма глупост от тази не бях чувал! Онази Крида Декстър, с която бях разговарял — лъскавото хитро котенце, както забеляза О’Гар, — не ми се видя да може да изтрае дълго, без поне един мъж да я държи за полата. Това малко готино мъжле срещу мен лъжеше. Не виждах никакво друго обяснение.

Нападнах го със зъби и нокти. Но когато привечер пристигнахме в Оукланд, той продължаваше да повтаря все същото — Гантворт бил единственият ухажьор на сестра му, когото познавал. Аз пък разбрах, че съм подценил Мадън Декстър и съм сбъркал, като мислех че ще клекне веднага щом го попитам каквото искам. Или беше бая по-устойчив, отколкото предполагах, или имаше много основателна причина да прикрива убиеца на Гантворт.

Ала разбрах и друго: ако Декстър лъжеше, което бе почти сигурно, значи Гантворт наистина е имал съперник и Мадън Декстър подозираше или знаеше, че той го е очистил.

Когато слязохме от влака в Оукланд, знаех, че ме баламосва и няма да ми каже истината — поне не тази вечер. Но се лепнах за него и заедно се качихме на ферибота за Сан Франциско въпреки явното му желание час по-скоро да се отърве от мен. Човек не знае кога ще му проработи късметът, затова, когато корабът се отлепи от кея, продължих да го тормозя с въпроси.

Тогава към нас се завтече едър здравеняк в светло палто и с черна чанта в ръка.

— Здрасти, Мадън! — извика той с протегната напред ръка. — Тъкмо пристигнах и се опитвах да си спомня телефонния ти номер.

Той остави чантата на земята и двамата сърдечно се здрависаха. Мадън Декстър се обърна към мен.

— Запознайте се с господин Смит — каза той и ме представи на другия с допълнението: — Той е от детективската агенция „Континентъл“.

Това явно предупреждение за Смит ме изправи на нокти, застанах нащрек. Но фериботът бе препълнен, около нас имаше стотици хора — бях в безопасност. Отпуснах се, усмихнах се любезно и се здрависах със Смит. Който и да бе той каквато и да беше връзката между него и убийството (ако нямаше такава, защо тогава Декстър ще бърза да му каже кой съм?), той не можеше да направи нищо тук. Навалицата наоколо ми даваше предимство.

Това бе втората ми грешка този ден.

Палтото на Смит беше по онази мода с шлицовете, през които можеш да бръкнеш във вътрешния си джоб, без да се разкопчаваш. Е, той вече беше бръкнал и отвътре надничаше цевта на автоматичен пистолет, скрит за очите на околните, но не и за мен, и насочен право в стомаха ми.

— Я да се разходим по палубата. — Това не беше предложение, а заповед.

Поколебах се. Хич не ми се щеше да се лиша от толкова много хора, които седяха и стояха наоколо като слепи. Но мутрата на Смит показваше, че не е от предпазливите. Личеше си, че стотина свидетели не могат да го уплашат.

Обърнах се и се запромъквах през тълпата. Той вървеше след мен, дясната му ръка лежеше приятелски на рамото ми, а лявата държеше пистолета, опрян в гърба ми.

Палубата бе пуста. Тежка мъгла, мокра като дъжд — зимната вечерна мъгла на Сан Франциско Бей — покриваше парахода и водата и всички пътници се бяха скрили от нея вътре. Толкова бе гъста, че с нож да я режеш. Едва виждах носа на ферибота, въпреки че всичките му светлини бяха запалени.