Дашиъл Хамет - Десетата улика

Макар че въобще не напреднахме, това поне ни убеди, че сме напипали правилната посока. За тези три години в живота й не можеше да няма друг мъж, освен Гантворт, навивахме се ние. Освен, ако много бъркахме в преценката си, тя не беше от жените, дето ще пренебрегнат мъжкото внимание. А природата я бе надарила достатъчно, за да го привлича. И ако имаше друг мъж, фактът, че бе обвит в такава тайнственост, засилваше още повече вероятността да е замесен в смъртта на Гантворт.

Не успяхме да научим къде са живели Декстърови, преди да дойдат в Сан Франциско, но миналото им не ни интересуваше чак толкова. Разбира се, възможно бе някой стар любовник да се е появил отново на сцената, но в такъв случай по-лесно щяхме да хванем сегашната връзка, отколкото старата.

Нашето разследване напълно потвърди преценката на Гантворт-син, че Декстърови са ловци на богаташи. Всичките им действия го показваха, въпреки че в миналото си явно не бяха вършили престъпления.

Навестих отново Крида Декстър и цял следобед киснах у тях, задавайки въпрос след въпрос, все за предишните й любовни истории. Кого беше разкарала заради Гантворт и неговия милион и половина? Никого, твърдеше тя упорито, но аз така и не можех да повярвам.

Следяхме Крида Декстър денонощно, ала не се придвижихме дори на сантиметър. Може би подозираше, че я наблюдаваме. Рядко напускаше дома си, и то само за покупки. Не изпускахме от поглед апартамента й, дори когато не си беше вкъщи. Никой не я посети. Подслушвахме телефона й и от цялото слухтене — пак нищо. Проверявахме пощата й — никакви писма, нито дори едно рекламно листче.

Междувременно научихме, че трите изрезки, които намерихме в портфейла, са от колоните с лични обяви в нюйоркски, чикагски и портландски вестник. Броят от Портланд бе издаден два дни преди убийството, този от Чикаго — четири дни, а от Ню Йорк — пет дни. И трите са се появили по будките в Сан Франциско в деня на убийството — готови за купуване и изрязване от всеки, който има нужда от материал за объркване на детективи.

Парижкият представител на агенцията бе открил шестима Емил Бонфисовци — всичките подходящи за нашия случай колкото дамски шорти — и бе по следите на други трима.

Но на нас с О’Гар вече не ни пукаше за никакъв Емил Бонфис — тази следа беше мъртва и погребана. Бяхме захапали новата идея — да намерим съперника на Гантворт.

Така дните минаваха и така въпросът остана неразрешен, докато стана време Мадън Декстър да се върне от Ню Йорк.

Клонът ни в Ню Йорк го следеше, докато напусне града, и ни предупредиха за тръгването му, така че, знаех с кой влак пристига. Щеше ми се да му задам няколко въпроса, преди да се види със сестра си. Може би щеше да ми каже каквото ме интересува, и то с охота, но трябваше да го докопам, преди неговата сестричка да му запуши устата.

Не познавах Мадън и не можех да чакам да слезе на Оукланд. А и не ми се искаше да водя със себе си Чарлс Гантворт или някой друг, та да ми го покажат.

Затова сутринта отидох в Сакраменто и се качих на влака, с който пътуваше. Сложих визитната си картичка в един плик и хванах за помощник едно момче от гарата. Пуснах го да върви пред мен през влака и да вика:

— Господин Декстър! Господин Декстър!

В последния вагон — този с големите панорамни стъкла — строен тъмнокос мъж в елегантен костюм от туид се извърна от прозореца, през който наблюдаваше перона на гарата, и протегна ръка към момчето.

Изучавах го, докато нервно разкъса плика и прочете картичката. Само за миг брадичката му потрепери, подчертавайки блудкавите черти на едно бездруго не особено волево лице. Дадох му между двайсет и пет и трийсет години. Косата му бе разделена на път по средата и пригладена надолу. Кафяви очи, големи и доста изразителни. Малък правилен нос, кестеняви, добре подрязани мустаци и много червени меки устни. От тоя модел беше.

Курдисах се на празното място до него точно когато откъсваше очи от картичката.

— Вие ли сте господин Декстър?

— Да — отвърна той. — Предполагам, искате да разговаряме за смъртта на господин Гантворт, нали?

— Ъхъ. Исках да ви питам за някои неща и тъй като се случи да съм в Сакраменто, хрумна ми, че ако се върнем заедно и си поговорим, няма да ви изгубя много време.

— Стига да знам нещо важно — увери ме той, — с удоволствие ще ви го кажа. Но на детективите в Ню Йорк вече разказах всичко и, струва ми се, не им бях много полезен.

— Да, но откакто тръгнахте от Ню Йорк, нещата се промениха — казах, взирайки се отблизо в лицето му. — Онова, което преди смятахме за маловажно, сега може да е от огромно значение.