Дашиъл Хамет: Десетата улика

— Не зная.

— Кога тръгна от Сан Франциско?

— В четвъртък, преди четири дни.

След като си тръгнахме от дома на Крида Декстър, с О’Гар вървяхме пет-шест преки в пълно мълчание, и двамата замислени. Той проговори първи.

— Бива си го мацето, а? Почеши го както трябва и ще замърка сладко-сладко. Ама настъпиш ли я по опашката, показва си ноктите!

— Какво ти говори светкавицата в очите й, когато попитах за брат й?

— Нещо, но не знам какво. Можем да проверим дали наистина е в Ню Йорк. Ако днес е там, значи не е бил тук снощи — дори пощенските самолети взимат разстоянието за двайсет и шест-двайсет и осем часа.

— Трябва да разберем — съгласих се. — Както ми се видя, тази Крида Декстър не е много сигурна, че брат й няма пръст в убийството. А и няма доказателства Бонфис да е действал сам. Все пак имам чувството, че Крида не е вътре. Тя е знаела, че новото завещание не е подписано. Трябва да е откачена, та да изпусне така седемстотин и петдесет бона.

Пратихме дълга телеграма до нюйоркския клон на „Континентъл“ и минахме през моята служба да видим дали не са пристигнали отговори на запитванията ми от предната вечер.

Дошли бяха.

От лицата в машинописния списък, в който фигурираше и Гантворт, не бяха открили никого. Ни вест, ни кост — нищо, за което да се хванеш. Два от адресите бяха пълен въздух. На тях нямало жилища и никога не било имало.

До вечерта с О’Гар кръстосвахме улиците между Руския хълм и дома на Декстърови. Разпитахме всички мъже, жени, деца, които живееха, работеха или играеха по трите маршрута, по които убитият можеше да е минал.

Никой не беше чувал изстрела на Бонфис в нощта преди убийството. Никой не беше забелязал нищо подозрително миналата вечер. Никой не го беше виждал да се качва в кола.

— После се отбихме в дома на Гантворт, пак разпитахме Чарлс, жена му и цялата прислуга — и не научихме нищо ново. Никой не се сещаше да липсва каквато и да е вещ на убития — толкова дребна, че да може да се скрие в ток на обувка.

Обувките, с които излязъл вечерта на убийството, били един от трите чифта, които поръчал да му направят в Ню Йорк преди два месеца. Възможно беше да е свалил единия ток, да го е издълбал, за да скрие вътре нещо, и пак да го е заковал. Но Уипъл заяви убедено, че би забелязал всяка поправка по обувките, освен ако не е направена от професионален обущар.

След като разнищихме и този въпрос, се върнахме в агенцията. Току-що бе пристигнала телеграма от нашия клон в Ню Йорк, че нито една параходна компания няма в списъците на пътниците, пристигнали през последните шест месеца от Англия, Франция или Германия, лице на име Емил Бонфис.

Момчетата, които бях пуснал из града да търсят Бонфис, се върнаха с празни ръце. Бяха открили и проверили единайсет души с тази фамилия в Сан Франциско, Оукланд, Бъркли и Аламеда. И единайсетте се оказали невинни. Никой от тях не познавал съфамилник на име Емил. Търсенето из хотелите не даде резултат.

С О’Гар отидохме да вечеряме заедно. Намусено поглъщахме храната и през цялото време разменихме само пет-шест думи. Върнахме се в агенцията и заварихме още една телеграма от Ню Йорк.

Мадън Декстър пристигна в хотел „Макалпин“ тази сутрин с главно пълномощно да продаде дела на Гантворт в стоманодобивната корпорация „Б. Ф. и Ф.“. Отрича да знае за Емил Бонфис и за убийството. Смята да свърши работата и утре да тръгне за Сан Франциско.

Листът, върху който дешифрирах телеграмата, се изплъзна от пръстите ми, двамата седнахме, отегчено загледани един в друг през бюрото, и разсеяно заслушахме как отвън чистачките тропат с кофите си.

— Странна работа — промърмори накрая О’Гар на себе си.

Кимнах. Така беше.

— Имаме девет улики — продължи той след малко — и всичките ни водят доникъде.

Номер едно: убитият се обажда на твоите хора и им казва, че бил заплашван и нападнат от Емил Бонфис, с когото е имал вземане-даване в Париж преди години.

Номер две: пишещата машина, с която е убит и на която са натракани писмото и списъкът. Продължаваме да вървим по тази следа, но засега — нищо. А и що за оръжие е това, по дяволите? Изглежда, този приятел Бонфис нещо се е ядосал и е халосал Гантворт с първото, което му е попаднало подръка. Но защо машината е била в колата? И защо номерът й е изпилен?

Поклатих глава, за да покажа, че не мога да се сетя, а О’Гар продължи да изброява.

— Номер три: заплашителното писмо, което потвърждава казаното от Гантворт вчера следобед по телефона.