Дашиъл Хамет - Десетата улика

— Липсва ли нещо, което баща ви обикновено носеше у себе си? Нещо ценно?

— Не мисля. Всичко, което би взел, като че ли е тук.

— В колко часа излезе от къщи?

— Преди седем и половина. Може дори да е било седем.

— Имате ли представа къде е отишъл?

— Не ми каза, но предположих, че отива при госпожица Декстър.

Лицата на детективите блеснаха и погледът в очите им се изостри. Както навярно и моят. Безброй са убийствата, в които няма замесена жена, но малко от тях могат да се нарекат изключителни.

— Коя е тази госпожица Декстър? — включи се отново О’Гар.

— Ами тя… — Чарлс Гантворт нещо се двоумеше. — Той, баща ми, беше много близък с нея и с брат й. Ходеше през ден у тях. Дори подозирах, че смята да се жени за нея.

— Коя е тя, какво представлява?

— Татко се запозна с тях преди шест-седем месеца. Виждал съм ги няколко пъти, но не ги познавам добре. Госпожица Декстър — малкото й име е Крида — е около двайсет и три годишнина, а брат й Мадън е четири-пет години по-голям от нея. Той сега е в Ню Йорк или пътува за там по делова работа на баща ми.

— Баща ви казвал ли ви е, че ще се жени за нея? — О’Гар захапа веднага женската линия.

— Не, но беше съвсем ясно, че здравата е… ммм… хлътнал. Разменихме няколко думи по този повод съвсем скоро, всъщност миналата седмица. Не че сме се карали, а просто за да се изясним. Той говореше така, че, опасявам се, беше решил да се оженят.

— Какво искате да кажете с това „опасявам се“? — веднага се хвана О’Гар за думата.

Бледото лице на Чарлс Гантворт поруменя и той се изкашля притеснено.

— Не ми се ще да злословя по техен адрес. Не допускам… по-точно сигурен съм, че нямат нищо общо с това, което е станало с баща ми. Но не изпитвах добри чувства към тях… не ги харесвах. Смятах ги за мошеници, които се опитват да приберат нечии пари. Татко не беше от най-богатите, но имаше значителни средства. Макар да бе здрав човек, все пак минаваше петдесет и седем достатъчно възрастен, за да подозирам, че Крида Декстър се интересува не от него, а от парите му.

— Как стоят нещата със завещанието му?

— Последното, което знам — някъде отпреди две-три години, — е, че оставя всичко на мен и на жена ми, общо. Неговият адвокат, господин Мъри Абърнати, може да ви каже дали след това е правил друго завещание, но не ми се вярва.

— Баща ви се е оттеглил от семейния бизнес, така ли?

— Да, — преди година той прехвърли целия внос и износ на мен. Остави тук-там някои инвестиции за себе си, но не участваше активно в управлението.

О’Гар килна назад шапката си на селски пристав и се почеса замислено по куршумовидната глава. После вдигна очи към мен.

— Ти имаш ли да питаш още нещо?

— Да. Господин Гантворт, да познавате случайно или пък баща ви да е споменавал пред вас за някой си Емил Бонфис?

— Не.

— Баща ви не ви ли каза, че е получил заплашително писмо? Или че са стреляли по него на улицата?

— Не.

— Бил ли е в Париж през хиляда деветстотин и втора?

— Възможно е. Пътуваше зад граница всяка година, докато работеше.

После с О’Гар заведохме Гантворт до моргата да види баща си. Мъртвият не беше приятна гледка дори за нас двамата, които го познавахме само на външен вид. Помнех го като дребничък и жилав човек, облечен винаги спретнато, жив и енергичен както малко хора на неговите години.

Сега лежеше със строшено теме, превърнато в кървава каша.

Оставихме Гантворт в моргата и тръгнахме пеш обратно към следственото.

— Каква беше онази глупост за Емил Бонфис и за Париж през деветстотин и втора? — отвори дума сержантът още щом излязохме навън.

— Такава. Убитият се обадил следобед по телефона в агенцията и казал, че получил заплашително писмо от някой си Емил Бонфис, с когото имал ядове в Париж през деветстотин и втора година. Казал още, че този Бонфис стрелял по него предната вечер на улицата. Поискал някой от нас да намине към него. Настоял в никакъв случай полицията да не се намесва — предпочитал Бонфис да го очисти, отколкото работата да се разчуе. Само толкова. Та така се озовах там, когато съобщихте на Чарлс Гантворт за смъртта на баща му.

О’Гар спря насред тротоара и подсвирна леко.

— Това вече е нещо! — извика той. — Ще те шашна, само да стигнем в управлението.

Уипъл ни чакаше в заседателната зала. На пръв поглед лицето му бе гладко и непроницаемо, както когато ме посрещна преди няколко часа в къщата на Руския хълм. Но под обиграната външност на дългогодишен прислужник личеше, че целият трепери.