Дашиъл Хамет - Копелето

Беше препречил единствения изход от апартамента. Вероятно мислеше, че Инес и Мороа са все още живи вътре и държат плячката. Какво щеше да направи тогава? Вече и дума не можеше да става за съдружие. Това свърши с изгасянето на лампите. Копелето искаше камъните. Само те го интересуваха.

Не съм магьосник да отгатвам чуждите намерения. Само предполагах, че веднага ще тръгне да ни търси. Би трябвало да схваща, че полицаите ще дойдат всеки момент, но го смятах за достатъчно луд да не го интересува, поне докато се появят. Сигурно си представяше, че няма да са повече от двама, изпратени най-много да усмирят една пиянска компания. Копелето би могъл да се справи с тях или поне така мислеше: А докато пристигнат, щеше да се опита да вземе камъните.

С Инес стигнахме до спалнята — най-отдалечената стая в жилището, стая с една-единствена врата. Усетих, че се мотае с нея и се опитва да я затвори. Нищо не виждах, но пъхнах крак между вратата и касата.

— Остави я отворена — прошепнах.

Копелето не биваше да стои отвън. Исках го в стаята.

Проснат на пода, измъкнах часовника си и го подпрях на касата на вратата, полуобърнат навътре. Изтеглих се на два-три метра назад, така че да виждам по диагонал светещия циферблат.

Отвън фосфоресциращите цифри не можеха да се видят. Бяха обърнати към мен. Всеки, който минеше през вратата — освен ако скочи, — щеше поне за миг да ги закрие.

Легнал по корем, със зареден револвер, чиято дръжка здраво опираше в пода, зачаках мъждукащите светлинки да изчезнат.

Мина доста време. Започнах да се отчайвам — да не би да не дойде, да не би да трябва аз да го потърся, да не би да избяга и всичките ми усилия да отидат на вятъра.

До мен Инес дишаше тежко в ухото ми и трепереше.

— Не ме пипай — сопнах й се, защото се опитваше да се сгуши в мен.

Тя друсаше ръката ми.

В съседната стая се строши стъкло.

Тишина.

Светещите петънца на часовника изгаряха очите ми. Не смеех да мигна. Докато мигам, кракът му можеше да мине пред циферблата. Не смеех да мигна, но вече не издържах, трябваше да мигна. Мигнах. Не можех да кажа дали някой е влязъл, или не. Налагаше се да мигна пак. Опитах се да задържа очите си широко отворени. Уви. При третото примигване едва не стрелях. Можех да се закълна, че нещо мина между мен и часовника.

С каквото и да бе зает Копелето, не издаваше никакъв шум.

Жената до мен започна да хлипа. Гърлен звук, който можеше да насочи куршумите.

Идеше ми да я халосам с нещо по главата, но само изругах — не на глас, но от сърце.

Очите ме засмъдяха. Насълзиха се. Примигнах няколко пъти, за да ги почистя, и пропуснах важни мигове от видимостта на часовника. Дръжката на револвера се бе навлажнила от потта на дланта ми. Чувствах се ужасно — и отвътре, и отвън.

В лицето ми избухна барут.

Лудата до мен се разпищя и се хвърли върху ми.

Моят куршум отиде в тавана.

Отхвърлих хубавицата от гърба си, изритах я и пак легнах. Тя застена някъде встрани. Не виждах Копелето, не го и чувах. Часовникът се виждаше, този път малко по-далеч. Нещо прошумоля.

Часовникът изчезна.

Стрелях към него.

Две зли пламъчета изтрещяха ниско до пода.

Притиснах силно патлака към земята и стрелях между тях. Два пъти.

Срещу мен блеснаха още два пламъка.

Дясната ми ръка изтръпна. Хванах пищова с лявата. Изстрелях още два куршума в същата посока. В револвера ми остана само един.

Не зная какво направих с него. Главата ми се изпълни с причудливи звуци. Нямаше никаква стая. Нямаше никаква тъмнина. Нямаше нищо…

Когато отворих очи, видях мъждива светлина. Лежах по гръб. Мургавелката бе коленичила до мен, трепереше и подсмърчаше. Ръцете й бяха заети — пребъркваше дрехите ми.

Едната от тях измъкна от жилетката ми копринената торбичка.

Вече се опомнях и сграбчих ръката й. Тя изпищя сякаш видя оживял труп. Взех й камъните.

— Върни ми ги, Джери — захленчи тя, опитвайки се да разтвори пръстите ми — Мои са. Дай ги!

Седнах и се огледах.

До мен лежеше строшена нощна лампа, която моите крака или някой куршум на Копелето бяха съборили върху главата ми. В другия край на стаята, с разпънати като на кръст ръце, по очи лежеше той. Беше мъртъв.

Откъм антрето се чуваше силно блъскане, но кънтящата ми глава едва го долавяше. Полицаите тропаха на отключената врата.

Жената се бе смълчала. Обърнах глава. Някакъв нож ме ужили по бузата и разцепи ревера ми. Взех й го.

Нямаше никакъв смисъл. Полицията вече беше дошла. Задоволих красавицата. Престорих се, че тъкмо идвам в съзнание.