Дашиъл Хамет - Копелето

Взрях се в ключа за лампата, само на педя от рамото й. Погледнах я. Пак преместих очи към ключа. Пак към нея. Пак към ключа.

Разбра ме. Ръката й се плъзна по стената. Онези двамата се дебнеха.

Очите на Копелето бяха придобили онзи мъртъв — и умъртвяващ цвят. Отвореното око на Мороа се бе насълзило. Не можеше да се престраши. Бръкна в джоба си и измъкна копринената торбичка.

Кафявите пръсти на Инес покриха ключа. Господ знае какво се въртеше в нейната глава, но нямах избор. Трябваше да действам веднага щом лампата угасне. Голямото чене щеше да ни засипе с олово. Трябваше да се надявам, че Инес няма да ме подведе. В противен случай с мен беше свършено.

Нокътят й побеля.

Хвърлих се към Мороа.

Оранжево-сини искри и трясък изпълниха тъмнината.

Сграбчих французина. Паднахме върху мъртвия Били. Извъртях се и ритнах Мороа в лицето. Освободих ръка. Хванах здраво една от неговите. С другата ме дереше по лицето. Значи торбичката беше в ръката, която аз държах. Пръстите разпъваха устата ми. Стиснах зъби и ги захапах здраво. Подпрях коляно върху лицето му. Пренесох отгоре цялата си тежест. Челюстите ми не изпускаха ръката му. Двете ми ръце бяха свободни да взема торбичката.

Позата не беше много красива, но вършеше работа.

Стаята приличаше на вътрешност на тъмен барабан, по който гигант блъска с огромна сопа. Четири пищова трещяха едновременно и непрекъснато.

Мороа заби нокти в палеца ми. Отпуснах уста и ръката му се измъкна. Напипах кесията. Той не я пускаше. Извих палеца му. Изрева от болка. Измъкнах я.

Опитах се да избягам. Той сграбчи краката ми. Ритнах в тъмното, но не улучих. Той подскочи два пъти и застина. Реших, че го е ударил куршум. Сниших се на пода до него и прокарах ръка по тялото му. Усетих голяма издутина. Бръкнах в джоба му и си взех патлака.

На лакти и колене, стиснал в едната ръка пищова, в другата — торбичката със скъпоценни камъни, залазих към вратата на съседната стая. За една педя не я уцелих, но оправих посоката. Щом влязох вътре, пукотевицата спря.

Свит до стената зад вратата, скътах торбичката и съжалих, че не останах на пода в дневната, скрит зад французина. Тази стая също беше тъмна. Преди Инес да угаси лампата оттатък, тук светеше. Навсякъде лампите бяха запалени. А сега всичките бяха угасени. Не знаех кой ги бе изключил и това не ми харесваше.

От дневната не се чуваше нищо.

Мек шум от падащ дъжд долиташе до ушите ми през отворен прозорец, който не виждах.

Зад гърба си долових друг звук. Тихо тракане на зъби.

Това ме развесели. Нямаше съмнение — пъзлата Инес. Тя се бе измъкнала от дневната и бе угасила останалите лампи. Дано нямаше и друг зад мен.

Дишах тихо с широко отворена уста и чаках. Не можех да потърся мацката в тъмното, без да вдигна шум. Мороа и Копелето бяха разбутали мебелите и парчета от тях се въргаляха навсякъде. Бях любопитен дали Инес има оръжие. Не беше време за изненади.

Нямах представа с какво разполага и не мърдах от мястото си.

Зъбите й не спираха да тракат.

Нещо се размърда в дневната. Изтрещя нечие желязо.

— Инес! — изсъсках към кастанетите.

Никакъв отговор. В дневната се срутиха някакви мебели. Два патлака изгърмяха едновременно. Някой изохка.

— Взех стоката — прошепнах под прикритието на шума.

Този път имаше реакция.

— Джери! Ела при мен!

В дневната стенанията продължиха, но по-глухо. Запълзях по посока на гласа й. Движех се на четири крака и гледах да се блъскам по-леко в останките от обзавеждането. Нищо не виждах. Насред пътя ръката ми напипа подгизнала козина — мъртвата морава Франа. Продължих.

Инес докосна рамото ми с нетърпелива ръка.

— Дай ми ги — бяха първите й думи.

Усмихнах се в тъмнината, потупах ръката й, пипнешком открих ухото й и доближих устни до него.

— Нека се върнем в спалнята — прошепнах, без да обръщам внимание на интереса й към кесийката. — Копелето ще дойде. Там ще го оправим по-лесно.

Голямото чене сигурно вече бе извън играта.

Исках да примамя Копелето в стая само с една врата.

Тя ме поведе към спалнята, и двамата на четири крака. През това време обмислях положението. Копелето не би могъл да знае какво е станало с мен и Мороа. Ако предполагаше нещо, сигурно мислеше, че французинът е оживял. Стори ми се, че ме слага в умствената категория на Били. Копелето сигурно бе гръмнал Голямото чене и вече го бе разбрал. В дневната цареше непрогледен мрак, но трябваше досега да е установил, че е единственият жив там.