Дашиъл Хамет - Убийството във Феъруел

Когато се върнах в къщата на Кавалов, заварих Ринго с книга в ръка, облегнат на няколко пъстри възглавници в тръстиков стол под едно от дърветата.

— Е, как ви се стори? — посрещна ме той. — Откачен ли е?

— Не толкова. Каза да поздравя вас и госпожа Ринго. Как е ръката тази сутрин?

— Ужасно. Сигурно е от влагата снощи. Цяла нощ не съм мигнал от болки.

Беше четвъртък. Този ден не се случи нищо друго. В петък сутринта вратата на стаята ми се отвори с трясък.

Мартин, слугата с изпитото лице, връхлетя вътре и започна да тресе едното ми рамо, въпреки че вече седях в леглото.

Лицето му беше лимоненожълто и изкривено от ужас.

— Случило се е! — пелтечеше той. — Господи, случило се е!

— Какво се е случило?

— Случило се е. Случило се е.

Блъснах го настрани и изскочих от леглото. Той рязко се обърна и хлътна в банята. Докато нахлузвах чехлите си, го чух да повръща.

Спалнята на Кавалов беше три стаи по-надолу, от същата страна на сградата.

Отвсякъде долиташе тропот на врати и крака, уплашени гласове, всевъзможни шумове, но не видях никого.

Изтичах до стаята на Кавалов. Вратата беше отворена.

Кавалов лежеше вътре на ниско испанско легло. Завивката бе отметната надолу, върху краката му.

Лежеше по гръб. Гърлото му беше прерязано — извит разрез, успореден с линията на челюстта.

— Видяхте ли се с капитан Котка-и-мишка? — чух зад гърба си цвилещия глас на Кавалов. — И имаше ли някаква полза от това?

Обърнах се. Идваше по алеята откъм къщата. Лицето му тази сутрин беше по-скоро сиво, отколкото мургаво, но доколкото можах да видя над яката, гърлото му беше непокътнато.

— Стягаше си багажа, когато си тръгнах — осведомих го. — Връща се в Африка.

Синята възглавница и синият чаршаф под врата му бяха подгизнали от кръв и бяха станали морави, като шира. Кръвта бе гъста и лепкава, почти засъхнала.

Влезе Ринго, наметнал халата си като пелерина.

— Случило се е — изграчих аз думите на слугата.

Той тъпо и нещастно погледна леглото и започна да псува със задавен, глух глас.

Влезе икономката, червендалестата руса Луела Куоли, разпищя се, разбута ни, падна на колене до леглото и продължи да пищи. Посегна за завивката, но хванах ръката й.

— Не пипайте нищо — казах.

— Покрийте го! Покрийте горкия човек! — ридаеше тя.

Дръпнах я назад. Четирима или петима слуги вече бяха влезли в стаята. Връчих я на двама от тях и им казах да я изведат и да я успокоят. Тя излезе, тресейки се от смях и плач.

Ринго продължаваше да зяпа в леглото.

— Къде е госпожа Ринго? — попитах.

Той не ме чу. Потупах го по здравата ръка и повторих въпроса.

— В стаята си. Тя… тя не бива да вижда това.

— Не е ли по-добре да се погрижите за нея? Той кимна, обърна се бавно и излезе.

Влезе слугата Мартин, все още лимоненожълт.

— Искам да дойдат всички, слуги, работници, и да чакат долу в предната стая — наредих му. — Веднага ги събери и да не мърдат, докато дойде шерифът.

— Да, сър — отвърна той и тръгна надолу по стълбите, а останалите го последваха.

Затворих вратата на стаята, отидох в библиотеката отсреща и телефонирах в кабинета на шерифа. Говорих с негов помощник на име Хилдън. Щом му казах какво е станало, той ме увери, че шерифът ще дойде до половин час.

Върнах се в стаята си и се облякох. Бях почти готов, когато Мартин влезе и ми съобщи, че всички са събрани долу — всички, с изключение на семейство Ринго и камериерката на госпожата.

Докато оглеждах стаята на Кавалов, шерифът пристигна. Беше белокос мъж, с меки сини очи и мек глас, който излизаше някъде дълбоко изпод белите му мустаци. Беше довел трима заместници, лекар и следовател.

— Ринго и слугата могат да ви разкажат повече от мен — рекох, след като се ръкувах с всички. — Ще се върна веднага щом мога. Отивам при Шери. Ринго ще ви обясни кой е той.

В гаража избрах един кален шевролет и с него отидох до бунгалото. Вратата и прозорците бяха плътно затворени, на почукването ми не отговори никой.

Върнах се по чакълената алея до колата и подкарах към Феъруел. Там лесно научих, че Шери и Маркъс са взели влака за Лос Анджелес в два и десет следобед предишния ден, с три сандъка и пет-шест чанти, за които платили на селския железничар.

Изпратих телеграма до бюрото на агенцията в Лос Анджелес, после тръгнах да търся човека, от когото Шери бе наел бунгалото.

Той не можа да ми каже нищо за наемателите си, освен, че съжалява, дето не са стояли дори две цели седмици. Шери му оставил ключовете с кратка бележка, че неочаквано са го извикали.