Дашиъл Хамет - Убийството във Феъруел

— Добро утро — поздрави ме той приятелски с нещо като козируване. Не ми подаде ръка. — Не ставайте. Маркъс още не е приготвил закуската. Спах до късно. Сънувах нещо ужасно противно. — Той умишлено провлачваше думите — Че някой е прерязал гърлото на Теодор Кавалов оттук дотук. — Прекара кокалести пръсти от едното си ухо до другото. — Гадна работа. Квичеше, целият в кръв, свинята му със свиня.

Ухилих се и подхвърлих:

— И това не ви хареса?

— О, това, дето беше заклан, чудесно, но квиченето и кръвта бяха отвратителни. — Вдигна нос и подуши въздуха. — Отнякъде мирише на орлов нокът, нали?

— Да, нещо такова. Да го заколите ли смятахте, когато го заплашихте?

— Аз съм го заплашил? — проточи той. — Скъпи момко, нищо подобно не съм правил. Бях в Уджа, вонящо мароканско градче близо до алжирската граница, и една сутрин някакъв глас ми заговори от едно портокалово дърво: „Иди във Феъруел, в Калифорния, в Щатите, и там ще видиш как умира Теодор Кавалов.“ Страхотно хрумване, помислих си. Благодарих на гласа, наредих на Маркъс да събере багажа и дойдох тук. Щом пристигнах, казах на Кавалов за това с надеждата, че ще умре веднага и няма да се налага да вися да го чакам. Обаче не умря и вече съжалявам, че не попитах гласа за точната дата. Не ми се кисне тук с месеци.

— Затова ли сте се опитвали да ускорите нещата? - попитах.

— Моля?

— Schrecklichkeit — обясних, — каменни черепи, кучешки чевермета, изчезващи трупове.

— Петнайсет години бях в Африка — каза той, — Много вярвам на гласове, които идват от портокалови дървета и в които никой не се вслушва. Не си въобразявайте, че имам пръст в станалото, каквото и да е то.

— А Маркъс?

Шери поглади току-що обръснатите си страни и отвърна:

— Възможно е. Той има непоправима склонност към първобитни африкански дивотии. С удоволствие ще му нашаря черния задник за всяка неприлична постъпка, за която имате убедително доказателство.

— Нека да го хвана, сам ще му го нашаря.

Шери се наведе към мен и предпазливо прошепна:

— Гледайте да не заподозре нещо, преди да го спипате. И с двата си ножа прави чудеса.

— Ще се опитам да го запомня. Гласът не каза ли нещо за Ринго?

— Не беше необходимо. Когато умре тялото, умира и ръката.

Черният Маркъс се появи с храната. Преместихме се на масата и аз започнах втората си закуска.

Шери се чудеше дали гласът, който му е говорил от портокаловото дърво, е говорил и на Кавалов. Каза, че питал Кавалов, но не получил много задоволителен отговор. Беше убеден, че гласовете, които предричат смърт на враговете на хората, обикновено предупреждават и самия обречен какво го чака.

— Така се прави, доколкото знам — недоумяваше той.

— Нямам понятие — признах. — Но ще опитам да разбера и ще ви кажа. Също така може би трябва да го попитам какво е сънувал тази нощ.

— Сутринта изглеждаше ли зле?

— Не зная. Когато излязох, още не беше станал. Сивите очи на Шери пламнаха.

— Искате да кажете, че нямате представа в какво състояние е той тази сутрин, дали е жив, или не, дали сънят ми е верен, или не?

— Да.

Твърдата линия на устата му се отпусна в самодоволна усмивка.

— Света Дево! — зарадва се той. — Това е чудесно! А аз помислих… от вас останах с впечатление, че сънят ми е празна работа, че няма никакъв смисъл.

Той плесна силно с ръце.

Черният Маркъс се показа от вратата.

— Събирай багажа — нареди Шери. — Плешивият е хвърлил топа. Изчезваме.

Маркъс се поклони и ухилен хлътна вътре.

— Не е ли по-добре да почакате, за да сте сигурен? — попитах.

— Но аз съм сигурен — заяви той. — Както бях сигурен и когато чух гласа от портокаловото дърво. Няма какво да чакам повече — видях го как умира.

— Насън.

— Насън ли? — попита той безгрижно.

Когато след десетина минути си тръгнах, отвътре се чуваше шум, сякаш Маркъс наистина събираше багажа. Шери ми стисна ръката.

— Много се радвам, че закусихте с мен. Може пак да се срещнем, ако работата ви довее в Северна Африка. Поздравете от мое име Мириам и Долф. Не мога искрено да им изпратя съболезнования.

Щом излязох от полезрението на бунгалото, свих от пътя и тръгнах по една пътека нагоре по хълма и потърсих място, от което бих могъл да наблюдавам къщичката на Шери. Намерих полусрутена колиба на североизточната част на билото. От нея се разкриваше като на длан бунгалото и пространството пред него, и голяма част от чакълената алея заедно с мястото, където тя се събираше с пътя. Разстоянието беше голямо за невъоръжено око, но с бинокъл всичко щеше да се вижда идеално въпреки високите храсталаци наоколо.