Дашиъл Хамет - Убийството във Феъруел

— Опитвам се да си изясня нещата.

— Няма нищо за изясняване. Някакъв побъркан е решил да ме пречука. От вас се иска да му попречите. Не е ли съвсем просто?

— Съвсем просто е — съгласих се и прекратих напъните си да разговарям е него.

Кавалов и Ринго пушеха пури, а госпожа Ринго и аз — цигари с crème de menthe, когато в стаята се втурна червендалестата руса жена в сивата вълнена рокля.

Гледаше ококорено и мрачно.

— Антъни каза, че горната нива гори — обяви тя.

Кавалов прегриза пурата си и ме изгледа остро. Станах.

— Как да стигна до там? — попитах.

— Аз ще дойда с вас — каза Ринго и се надигна.

— Долф — възрази жена му, — ръката ти.

Той й се усмихна нежно и отвърна:

— Няма да се намесвам. Ще отида само да видя как се оправя специалистът в такива случаи.

Изтичах до стаята да си взема шапката, палтото, фенерчето и пистолета.

Когато тръгнах да слизам, Ринго и жена му стояха на входната врата.

Той беше облякъл тъмен шлифер, закопчан плътно върху ранената ръка, левият ръкав висеше празен. С дясната ръка бе прегърнал госпожа Ринго. Двете й голи ръце бяха обвили врата му. Тя се бе извила назад, а той се беше навел над нея. Целуваха се.

Дръпнах се малко назад и вдигнах повече шум с краката си, преди да се покажа отново. Те вече се бяха разделили и ме чакаха до вратата. Ринго дишаше тежко като че ли бе тичал. Той отвори вратата.

Госпожа Ринго се обърна към мен.

— Моля ви, не позволявайте на глупавия ми съпруг да върши щуротии.

Обещах й и го попитах:

— Струва ли си да взимаме слуги или работници с нас?

Той поклати скептично глава.

— Онези, които не се крият, ще бъдат безполезни като другите. Всички са много наплашени.

Двамата излязохме, а госпожа Ринго остана на вратата и ни изпрати с поглед. Дъждът бе спрял, но тъмното небе над нас предвещаваше нов порой.

Ринго ме поведе покрай къщата по тясна пътека, която слизаше през шубраците по хълма, минаваше между група ниски постройки в плитка долчинка и отново се изкачваше косо по склона на друго, по-ниско възвишение.

Земята беше подгизнала. Пътеката свърши на върха на хълма пред мрежеста порта, минахме през нея и нагазихме в някакво стърнище, едновременно хлъзгаво и лепкаво. Вървяхме бързо. Калта по обувките, тежкият нощен въздух и палтата ни сгорещиха.

Когато прекосихме нивата, съзряхме пожара — трептящо оранжево петно зад появилите се дървета. Прескочихме ниска телена ограда и тръгнахме между тях.

Силно шумолене премина в листата над главите ни, дойде отляво и спря с тежък удар в ствола на едно дърво от дясната ни страна. После нещо пльосна в калта под дървото.

Отляво се разнесе смях — глух и зловещ.

Стори ми се, че гласът идва отблизо. Тръгнах към него.

Огънят беше малък и твърде далеч, за да ми помогне особено в тъмнината. Под дърветата цареше пълен мрак.

Препъвах се в коренища, блъсках се в дънери и не открих нищо. Фенерчето щеше да помогне повече на онзи, който се смееше, затова го държах в ръка, без да го включвам.

Играта на криеница със самия себе си ме умори и прецепих до другия край на горичката. Излязох на открито и тръгнах към огъня.

Беше стъкмен в края на нивата, на два-три метра от най-близкото дърво. Пощадените от дъжда изсъхнали вейки и счупени клони догаряха, когато стигнах до него.

От двете му страни в земята бяха забучени двувърхи колчета. Върху тях бе закрепена дълга права фиданка. Нанизан над нея, над огъня висеше труп на животно, без глава, без крака; без опашка, одрано и с разпран корем.

На няколко метра встрани се въргаляха кучешка глава, кожа, крака, опашка и вътрешности, потънали в голяма локва кръв.

Край огъня имаше струпани натрошени сухи съчки. Хвърлих ги върху жаравата. Ринго излезе измежду дърветата и дойде при мен. Носеше камък, голям колкото грейпфрут.

— Успяхте ли да го видите? — попита.

— Не. Изсмя се и изчезна. — Той ми подаде камъка.

— Това хвърли по нас.

Върху гладката сива повърхност с червено бяха нарисувани кръгли очи, триъгълен нос и ухилена, озъбена уста — нещо като череп.

Остъргах с нокът едното око и установих:

— Креда.

Ринго вторачено гледаше цвъртящото тяло на шиша и кървавата купчина на земята.

— А това? — попитах.

Той преглътна и рече:

— Мики беше много мило кученце.

— Ваше?

Той кимна.

Обиколих наоколо, осветявайки земята с фенерчето.

Открих няколко отпечатъка от стъпки, ако можеха така да се нарекат.

— Намерихте ли нещо? — попита Ринго.