Дашиъл Хамет - Убийството във Феъруел

Да умреш от срам!

На прокурора вече не му останаха нокти и захапа кокалчетата на пръстите си.

Съдебните заседатели обявиха: „Невинен.“

Шери бе освободен завинаги, чист като планинска вода по делото за убийството на Кавалов, все едно какво би могло да излезе на бял свят по-късно.

Маркъс излезе от ареста.

Прокурорът не пожела да ми каже довиждане, когато тръгнах за Сан Франциско.

Четири дни след като Шери бе оправдан, в кабинета ми дойде госпожа Ринго.

Беше в черно. Красивото й, неинтелигентно азиатско лице не бе спокойно.

— Моля ви, нали няма да кажете на Долф, че съм идвала тук? — бяха първите й думи.

— Естествено не, щом настоявате. — обещах.

Тя приседна и се вторачи в мен.

— Той е толкова безразсъден — оплака се.

Кимнах в знак на съчувствие и се чудех какво ли е намислила.

— А мен ме е страх — добави тя, мачкайки ръкавиците си. Брадичката й трепереше. Устните й едва изговаряха думите. — Те се върнаха в бунгалото.

— Така ли?

Новината ме изпъна на стола. Знаех кои са те.

— Не може да са дошли за друго — разхлипа се тя, — освен, за да убият Долф, както убиха татко. А той не се вслушва в думите ми. Толкова е самоуверен. Смее се, нарича ме глупачка и се бие в гърдите, че можел сам да се опази. Ама не може. Не и с тази счупена ръка. Те ще го убият като татко. Знам аз. Ще го направят като нищо.

— Шери мрази мъжа ви, както мразеше и баща ви, така ли?

— Да. Точно така. Долф работеше заедно с татко, но участието му в… бизнеса, който докара неприятности на Хю, беше много по-голямо, отколкото на баща ми. Моля ви, направете нещо, за да спасите Долф. Ще ми помогнете ли?

— Разбира се.

— Но не трябва да казвате на Долф — настоя тя. — Дори да забележи, че ги следите, не му споменавайте, че аз съм поискала. Ще ми се разсърди. Помолих го да ви извика, но той… — Тя млъкна притеснено. Предположих, че мъжът й сигурно я е нахокал, защото не можах да опазя Кавалов. — Той не пожела.

— Откога са там?

— От онзи ден.

— Ще дойда утре — обещах. — Бих ви посъветвал да кажете на съпруга си, че сте ме наели, но ако не искате, ще си мълча.

— И няма да позволите да се случи нещо на Долф?

Обещах да направя всичко, което е по силите ми, взех от нея малък аванс, дадох й разписка и я отпратих.

Малко след свечеряване още същия ден пристигнах във Феъруел.

Когато минах покрай бунгалото, прозорците му светеха. Изкушавах се да изляза от моята таратайка и да надзърна, но се боях, че няма да мога да надцакам Маркъс на негова собствена територия.

Щом свих по черния път към изоставената хижа, която бях открил при предишното ми идване, изгасих фаровете и запъплих нагоре на светлината на ослепително бялата луна.

Преди хижата отбих встрани от пътя.

Изкачих се на порутената веранда, съзрях бунгалото и започнах да нагласям бинокъла си.

Още преди да го фокусирам като хората, вратата на бунгалото се отвори и на жълтата светлина отвътре видях да излизат две човешки фигури.

Едната беше на жена.

Завъртях леко регулатора и лицето й изплува ясно пред очите ми. Госпожа Ринго.

Тя вдигна яката на палтото около лицето си и забърза надолу по чакълената алея. Шери остана на верандата и я изпрати с поглед.

Когато стигна пътя, тя се затича нагоре по хълма към своята къща.

Шери влезе обратно и хлопна вратата.

Два часа и половина по-късно по алеята се зададе мъж. Вървеше бързо към бунгалото и току се оглеждаше предпазливо.

Почука на вратата.

Светлината отвътре плисна право в лицето му — лицето на Долф Ринго.

Той влезе. Вратата се затвори.

Прибрах бинокъла, слязох от терасата и тръгнах към бунгалото. Не знаех дали ще намеря друго подходящо място за бричката си, затова я оставих под хижата.

Беше рисковано да мина по алеята.

Десетина метра над нея свих от черния път и се запромъквах колкото може по-тихо през храсталаците и тревите. Знаех с кого си имам работа и държах пищова си в ръка.

Всички прозорци на бунгалото откъм мен светеха, но бяха затворени, а щорите спуснати. През тях се процеждаха лъчи и помагаха на луната да осветява земята наоколо. Това бе прекрасно, докато се кокорех отгоре с бинокъла. Сега ми пречеше да приближа достатъчно и да чуя нещо полезно отвътре.

Спрях на най-близкото тъмно място, на около пет метра от бунгалото, да обмисля положението.

Свит така, наистина чух нещо.

Но не дойде откъдето трябва. И не това исках да чуя. Беше шум от стъпки, които приближаваха към къщата.