Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Нима ще допуснеш да бъде съден?

— Да — отговори Медвиг и добави раздразнено: — Много добре знаеш, че нищо не мога да направя, Нед. Сега, когато всички се готвим за преизбирането на кандидатите ни и женските клубове са настървени, ще бъде рисковано да потулваме случая с Тим.

Нед Бомонт се усмихна криво на русокосия и каза провлечено:

— Женските клубове не ни плашеха чак толкова, когато не спадахме към аристокрацията.

— Но сега ни плашат. — Очите на Медвиг станаха непроницаеми.

— Жената на Тим ще ражда идущия месец — подхвърли Нед Бомонт.

Медвиг изпухтя нетърпеливо.

— Не ми стигат другите главоболия, та… — оплака се той. — Защо не мислят за тия неща, преди да загазят? Нямат мозъци, нито един няма.

— Но имат гласове.

— Там е бедата — изръмжа Медвиг. За миг той се вторачи навъсено в пода, после вдигна глава. — Ще се погрижим за него, щом се преброят гласовете, но дотогава нищо не можем да направим.

— Това няма да се хареса на момчетата — каза Нед Бомонт, като погледна изкосо русокосия. — Със или без мозъци, те са свикнали да се грижат за тях.

Медвиг издаде брадата си малко напред. Очите му, кръгли и тъмносини, бяха впити в очите на Нед Бомонт.

— Е, и какво? — попита той тихо.

Нед Бомонт се усмихна, гласът му прозвуча сухо:

— Знаеш колко малко е нужно, за да почнат да разправят, че едно време, преди да се сдушиш със сенатора, било друго.

— Е, и?

Нед Бомонт продължи невъзмутимо със същия глас и същата усмивка:

— Знаеш, че не е нужно много, за да вземат да разправят, че Шед О’Рори престава да се грижи за момчетата си.

Медвиг, който слушаше с напрегнато внимание, произнесе много бавно и тихо:

— Зная, че няма да допуснеш да говорят така, Нед, и разчитам, че ще направиш всичко възможно да спреш всички приказки от тоя род, които чуеш.

Известно време стояха безмълвно и се гледаха в очите, без да променят изражението на лицата си. Нед Бомонт прекъсна мълчанието, като каза:

— Можем да помогнем донякъде, ако се погрижим за жената и детето на Тим.

— Правилно. — Медвиг отпусна брадичката си и погледът му се проясни. — Моля те, имай грижа за това. Дай им всичко, от което се нуждаят.

Уолтър Айвънс чакаше Нед Бомонт в подножието на стълбата; очите му блестяха от надежда.

— К-какво к-аза?

— Каквото ти казах и аз: че няма да стане. След изборите ще направят всичко необходимо, за да измъкнат Тим, но дотогава не ще си помръднат пръста.

Уолтър Айвънс наведе глава и от гърдите му се изтръгна тих ръмжащ звук.

Нед Бомонт сложи ръка върху рамото на по-ниския и рече:

— Лошо е и Пол най-добре знае това, но самичък нищо не може да направи. Иска да й кажеш да не плаща никакви сметки. Изпращайте ги на него — наем, бакалин, доктор и болница.

Уолтър Айвънс вдигна рязко глава и улови десницата на Нед Бомонт с двете си ръце.

— Ей б-богу, много мило от негова страна! — Порцелановите очи бяха влажни. — Н-н-но ми се ще да измъкне Тим.

Нед Бомонт отговори:

— Е, не е изключено да се яви някаква възможност. — Като освободи ръката си, каза: — Ще се видим пак — и заобикаляйки Айвънс, тръгна към вратата на билярдната.

Билярдната беше пуста.

Взе шапката и палтото си и излезе на предния вход. Дълги дъждовни струи с цвят на стрида падаха полегато на Китайска улица. Той се усмихна и зашепна:

— Падайте, милички, вие ми носите три хиляди двеста и петдесет долара.

Върна се и повика такси.

Нед Бомонт отдръпна ръцете си от мъртвеца и се изправи. Главата на умрелия се бе смъкнала от бордюра и извила малко наляво, така че лампата на уличния ъгъл осветяваше цялото му лице. Лицето беше младо, а изражението на гняв се подсилваше от тъмната резка, която пресичаше диагонално челото от края на къдравата светла коса до едната вежда.

Нед Бомонт вдигна глава и огледа Китайска улица. От едната страна, докъдето стигаха очите му, не се виждаше жива душа. От другата страна, през две пресечки, пред клуба „Дървена къщурка“, двама души слизаха от автомобил. Те оставиха колата пред клуба с предница към Нед Бомонт и влязоха вътре.

След като се взира в автомобила няколко секунди, Нед Бомонт внезапно изви глава, за да огледа отново улицата от другата страна, а после с бързина, която превърна двете движения в едно-единствено, се засили и скочи на тротоара под сянката на най-близкото дърво. Дишаше през уста и макар че по ръцете му под светлината блестяха капчици пот, потръпна и вдигна яката на палтото си.