Хана Хауъл - Красавицата и звярът

— Много си милостив.

— А, не. Сериозно обмислих възможността да те намеря и да те завлека в салона, където ти е мястото, но чувствах, че само ще те настроя още по-силно срещу себе си.

— Да — усмихна му се тя и се сгуши в него, — точно така.

— Много добре, че се появи в салона, защото тъкмо ставах да изпълня намерението си. — Усмихна се отново, когато тя се изсмя меко, после прокара пръсти през гъстата й коса и усещането го изпълни с тръпка на удоволствие. — И така, не си съвършена, освен в моите очи. Не, истина е — прибави той, когато тя издаде тих присмехулен звук. — И недостатъците ти те правят съвършена в моите очи. Ти си Гита — никакви сенки, никакви лъжи, никакви капризи и измамни обрати. Пълна си с примамки и съблазън, но те са част от теб.

— Е, значи моя е вината, че не си разбрал нищо от това, което се опитвах да ти подскажа досега с думи или постъпки?

— Не, скъпа моя. Не се доверявах на способността си да преценявам правилно. Предпазливостта ме подвеждаше. Чувах това, което исках, и виждах неща, които не съществуваха. Приемах само очевидното — фактите, които не можеха да бъдат поставени под въпрос, които не трябваше да се обмислят или отгатват. Като страстта, която споделяме. Нея лесно можех да видя, да приема, да почувствам. Макар че ме изненадваше, приемах я като истина. — Изгледа я и се намръщи. — Ясен ли съм, или ти звучи като безсмислица?

— Напълно ясно. — Целуна го бързо по бузата. — Разбирам. Беше недоверчив. Опитът ти те е принудил да бъдеш предпазлив.

— Да, но не беше честно да се отнасям към теб чак толкова предпазливо.

— Може би. Но е неразумно да се пренебрегва добре научения урок.

Той сви рамене, после прокара лениво ръце нагоре-надолу по тялото й.

— Толкова си красива… — Засмя се, като чу как раздразнено цъка с език. — Не можеш да кажеш, че не си красива.

— Ще бъде нескромно и суетно да се съглася, че съм.

— Не е проява на суетност да потвърдиш една истина. Тя се отдръпна леко и започна да го изучава изпитателно.

— Истината, но както я виждат другите. Откакто станах достатъчно голяма, за да разбирам, непрекъснато са ми повтаряли, че съм красива. Изглежда всички, с които съм се срещала, го мислят, така че сигурно е вярно. Аз обаче виждам просто себе си, Гита. Виждам плът, кости, коса, които Господ е съчетал така, че да радват очите — досега. Възрастта ще промени това. Болести могат да го развалят. Толкова неща могат да го унищожат! Ще е жалко да заложа вярата и надеждите си единствено на красотата. Има много други по-значими и трайни неща, които трябва да се стремя да постигна и да задържа, макар че съм благодарна за хубостта си. Радвам се, че тя ти доставя удоволствие.

— Удоволствие ли? Да, макар че отначало ме хвърляше в ужас. Когато те видях за пръв път, се почувствах така, сякаш невидима ръка се протегна и сграбчи сърцето ми. Усещам това присвиване всеки път, щом те погледна. — Проследи нежно с пръсти деликатните очертания на лицето й. — Ах, Гита, как можеш да обвиняваш бедния си мъж, че се е съмнявал дали ще може да задържи този свой безценен дар от съдбата? Всяка сутрин, когато се събудя и те намеря в обятията си, се питам дали не сънувам. Същото чувство изпитвам и когато се разтапяш от моето докосване. Струва ми се, че е станала някаква огромна грешка, всеки момент ще дойде някой да я поправи и да те отведе от мен.

Бе трогната от всичко, което й каза, но насочи вниманието си към онези негови думи, които я хвърлиха в истинско недоумение.

— Страхувал си се от мен? — Това й се струваше толкова невероятно, че чак се изправи рязко, за да го вижда по-добре.

— Да. — Той се излегна удобно на гръб, без да сваля ръката си от кръста й.

— Но аз съм само жена! Дребна при това.

— Гита, ти можеше да ме нараниш много по-жестоко, отколкото всеки мъж с меч, стрела или боздуган.

Беше доста учуден, че го гледа с израз на пълно изумление. Не беше казал нищо особено шокиращо или многозначително. Слабостта му към нея бе болезнено ясна, беше уверен в това. Пикни например определено го беше разбрал.

— Ти ме обичаш — още докато думите се процеждаха накъсано от устните й, тя потрепери от страх, че може и да греши.

— Разбира се, че те обичам. — Подхвана я, когато тя се хвърли в ръцете му, после се намръщи, като усети подозрителна топла влага там, където лицето й бе притиснато до гърдите му. — Мили Боже, Гита, не плачи!

— Не плача — излъга тя и се опита да го прегърне с цялото си тяло. — Значи най-накрая успях да докосна сърцето ти. Чувствах се толкова отчаяна, защото ми се струваше, че никога няма да успея, а и не знаех вече как да постъпя.