Хана Хауъл - Красавицата и звярът

— Е? — настоя Роджър, изтегнат удобно на стола до него. Тейър се втренчи в приятеля си, мимоходом забеляза широко отворените и впити в него очи на Маргарет и измърмори неловко:

— Какво „е“?

— Няма ли да идеш при нея?

Тейър хвърли поглед към изобилните ястия на масата и рече недоволно:

— Не мога ли да се нахраня първо? — Ухили се на възклицанието, което се откъсна неволно от Маргарет, а Роджър се разсмя. — Предполагам, че трябва да ида и да й се накарам хубаво веднъж завинаги заради удивително непочтителната й приумица да нарича законния си съпруг глупак.

— О, да, това е много важно! Ако не тръгнеш веднага, някои тука може да започнат да се съгласяват с нахалната й забележка.

Забеляза, че Маргарет явно се двоуми кого от двамата да удари първо, побърза да стане от мястото си и излезе. Изкачването на стълбите му доказа още веднъж, че левият му крак е болезнено схванат, но сега вече нямаше значение. Неговата Гита му бе дала толкова много, че сърцето му беше изпълнено с радост.

Като отвори вратата към спалнята, той чу, че плаче. Плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Това едва не разплака и него. Затвори тихо вратата и се доближи до леглото, където лежеше, просната по очи и заровила лице във възглавниците. Нежно разтвори пръстите на сключените й в юмрук ръце и положи в тях една кърпичка. Искаше да я вземе в обятията си и да я утеши, но след толкова месеци на раздяла и въздържание се съмняваше дали ще може да издържи само да я утешава.

— Гита… — докосна я нежно по косата. — Моля те, не плачи. Не мога да го понеса. По-добре ми крещи или се отнасяй с мен като с някой гостенин, както преди. Колкото и да ме дразни това, не ме измъчва както плачът ти.

Тя долови в мекотата на гласа му искреността на тези простички думи. Обърна се по гръб, избърса лицето си и се опита да спре сълзите. Макар че я изтощаваше, плачът облекчаваше натрупалата се болка и смут в душата й. Не желаеше да остане с това всепоглъщащо чувство на загуба и провал.

Тейър въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Гита, казах, че отидох да се бия, за да заслужа тези награди за теб. Но всъщност аз ги исках. Причината да не ти кажа истината бе, че можеше да не се съгласиш да замина на война заради титла и земя и да се опиташ да ме спреш.

— Да, щях да се опитам. Не го направих, защото мислех, че е въпрос на чест и дълг.

— Не, беше въпрос на гордост. Нищо друго. Исках да имам онова, което се наложи да върна на Уйлям. В сърцето си знаех, че за теб те нямат значение, но за мен имаха. Не исках, като останеш омъжена за мен, да загубиш каквото и да е. За мен това беше много по-важно, отколкото исках да призная. Разбрах го, докато се възстановявах от нараняванията.

— За които не ми каза нищо. Трябваше да ме извикаш при себе си.

Той протегна ръка и отстрани няколко небрежно разпилени кичури от лицето й.

— Не. Пътят дотам беше дълъг и пълен с опасности. Градът и околностите му също не бяха безопасни. Имаше една стара лечителка, която се грижеше за мен. Имах и Роджър. Ние с него от дълги години се грижим един за друг. И двамата имаме вече известни познания в лечителството. — Изведнъж осъзна, че милва лицето й.

Гита почувства жаркото желание в докосването му, прочете го в тъмните му очи и откликна.

— Колко зле беше ранен? Можеше да те заплашва смъртта, а аз нямаше да узная нищо, докато не стане твърде късно.

— О, не, не беше чак толкова зле. — Откри, че не е в състояние да отклони погледа си от гърдите и стройните й крака, разголени до коленете от разбърканите й дрехи.

— Не можеш да лъжеш.

Плъзна ръката си бавно по крака й чак до бедрото. Тя трепна и разбра, че трябва да задоволят глада, който ги изгаряше, преди да продължат трезвите и разумни разговори.

— Ц-ц. Първо ме наричаш глупак, после лъжец — измърмори той и нежно целуна трапчинката под гърлото й. — Гита…

Усети как цялото й същество се устремява към него в отговор на болезнената нужда, която гласът му издаваше, и въздъхна.

— Зная. — Заглуши тихия гласец на разума, който я обвиняваше, че се предава прекалено лесно, с довода, че Тейър вече й обясни причините да замине и да се сражава.

Цялото му тяло бе сковано от напрежение, макар че едва я докосваше. Седна и й се усмихна леко:

— Колко бързо можеш да свалиш тази рокля?

— Ще бъда готова преди теб.

Не я изненада особено, когато изгуби състезанието. Едва ли имаше по-бърз мъж от Тейър в разсъбличането, мислеше тя, докато й помагаше да се освободи от ризата и чорапите си. После той се хвърли жадно върху нея. За миг от съзнанието й изчезна всичко, с изключение на удоволствието да дава и да получава наслада. Любиха се неистово и страстно, почти яростно, което ги остави бездиханни и обезсилени от удовлетворение.