Линда Хауърд - Ласката на огъня

— Престани. Ще възпалиш шевовете.

— Какво да правя, като проклетият сърбеж ме побърква.

— Значи оздравяваш, така че не се оплаквай!

Раните се бяха затворили, кожата наоколо беше съвсем леко зачервена. Ани реши, че след два-три дни ще може да свали конците, макар че обикновено това се правеше след седмица до десет дни.

Тя намаза раните с ябълково вино, за да облекчи сърбежа, сетне наложи дебел пласт марля отгоре и направи стегната превръзка.

Рейф стоеше с разперени ръце и намръщено гледаше надолу.

— Защо ми сложи толкова дебела превръзка?

— За да предпазя раните — отвърна тя, след като приключи.

— От какво? — попита той, докато нахлузваше ризата си.

— От теб най-вече — каза тя и се наведе да подреди чантата си.

Рейф изсумтя, навлече кожуха си и измъкна една брадвичка от дисагите.

Ани се намръщи при вида на острието.

— Няма нужда да сечеш дърва. По земята има колкото искаш.

— Няма да сека дърва, а ще разширя заслона за конете — заяви мъжът и преметна пушката през рамо. — Облечи си палтото. Днес е доста студено.

Тя безмълвно се подчини. По-добре беше да не му възразява, макар че не виждаше защо трябва да разширява навеса, след като щяха да останат тук още само ден-два. Опита се да си втълпи, че той сигурно ще я върне в Силвър Миза още на следващия ден. Още малко и ще бъде свършено с изкушението — ще си бъде вкъщи, здрава, читава и девствена. Вярваше, че ще може да му устои — в края на краищата Пенелопа бе запазила целомъдрието си цели двадесет години въпреки настойчивите ухажвания на поклонниците.

Поведоха неспокойните коне към полянката. Там Рейф ги спъна с букаи и ги пусна да пасат. Докато се връщаха към колибата, събраха дърва и съчки и ги струпаха пред вратата.

След това с помощта на Ани Рейф сглоби няколко прости капана от канап и жилави клонки. Тя с интерес следеше движенията му и пожела сама да направи последния капан. Макар че бе сръчна в ръцете, необичайното занимание я затрудни. Рейф прояви търпение, въпреки че на няколко пъти я кара да започва отново, докато най-накрая остана доволен от работата й. Бузите й горяха от задоволство и от студ.

Тя наблюдаваше как мускулестите му крака с лекота изкачват стръмния склон към колибата и й се струваше съвсем естествено да върви след него — сякаш бяха единствените хора на земята, един мъж и една жена, обкръжени само от високи планини и тишина. Стомахът й се сви при тази мисъл и тя яростно я пропъди; не биваше изобщо да се сеща, че е жена — иначе е загубена. Той веднага ще го усети с онази негова способност да чете мислите й, ще я погледне със светлите си безмилостни очи, ще види, че вече се е предала, и ще я обладае веднага — още тук, на горската пътека.

За да преодолее изкушението, Ани започна да мисли за различните престъпления, които Рейф вероятно е извършил. Не можеше да има никакво съмнение, че е закоравял престъпник, макар че отчаяно й се искаше да не е така. Ала той бе груб, хладнокръвен и безмилостен и макар че се бе отнесъл към нея по-добре, отколкото бе очаквала, Ани не си създаваше никакви илюзии. И сега той бе нащрек като диво животно, пъргав и подвижен, дебнещ всяко движение и звук.

— Какво си направил? — думите сякаш сами се изнизаха от устата й, но желанието й да узнае истината бе по-силно от всичко.

— Кога? — прошепна той и спря да проследи полета на една птичка. След минута тръгна отново нагоре по склона.

— За какво те търсят?

Той я погледна през рамо, очите му хвърляха искри.

— Има ли значение?

— Обрал ли си някого? — настояваше тя.

— Крал съм, когато се е налагало, но не ме търсят за това.

Гласът му бе глух и безизразен. Ани потръпна и го хвана за ръката:

— Защо те преследват?

Той спря и я погледна в очите. Устата му се разтегли в презрителна усмивка:

— За убийство.

Гърлото й пресъхна и тя отдръпна ръката си. Така си и знаеше, още от самото начало бе почувствала склонността му към насилие, но сърцето й щеше да спре, като го чу да го казва толкова безгрижно, сякаш показваше някоя шарена птичка. Ани преглътна и се насили да попита:

— Извършил ли си го?

Той май се изненада от въпроса. Веждите му се повдигнаха за част от секундата.

— Не и онова, за което ме обвиняват. — Наистина не бе убил горкия Тенч, ала бе застрелял доста от онези, които се влачеха подире му. В края на краищата вече нямаше никакво значение за какво точно го търсят.

Думите му явно й бяха направили впечатление, защото тя рязко го задмина и продължи нагоре.