Линда Хауърд - Ласката на огъня

Рейф с мъка откъсна устните си от нейните и свали ръката си от тила й. Искаше да я целува още, по дяволите, искаше много повече! Но болката, пронизваща хълбока му при всяко движение, и оловната тежест в краката му напомниха, че не го бива много за любов. Добре, че тялото му го възпираше, защото хич не му трябваше да си усложнява положението със секс. Много по-добре беше да я върне в Силвър Миза недокосната, отколкото да спи с нея и да я зареже. Добре знаеше, че жените се озлобяват, като ги изоставиш, а той не искаше да я превръща в свой враг. Докато се отделяше от устните й, горещо желаеше да се вслуша в съветите на здравия разум.

Тя изглеждаше бледа и объркана. Изобщо не поглеждаше към него, очите й бяха вперени в пламъците на огъня. Видя как преглъща с труд.

— Това беше само една целувка, Ани — прошепна Рейф, обладан от желание да я утеши. Стори му се, че тя очаква подобно нещо. Намръщи се, хрумна му нещо неприятно.

Макар че бе отговорила на целувката му, явно умираше от страх, че Рейф ще я изнасили. Всъщност дали наистина бе отвърнала на ласките му? Може би само си въобразяваше, жегата и възбудата сигурно бяха размътили мозъка му.

— Няма да ти сторя нищо лошо.

Ани се мъчеше да се вземе в ръце. Зарадва се, като разбра, че той отдава вцепенението й по-скоро на страх, отколкото на действителната причина: тя изгаряше от желание той да продължи да я целува и да… Погледна надолу към ръцете си, не знаеше какво да му каже. Мозъкът й сякаш бе парализиран, а сърцето й биеше лудо.

Рейф въздъхна и придърпа седлото, за да се облегне на него. Налагаше се да я разсее и успокои, както бе постъпил предишната вечер.

— Как така реши да станеш лекар? Това не е женска професия.

Тази тема със сигурност я вълнуваше. Ани вдигна към него погледа си, в който се четеше благодарност.

— Това го чувам за не знам си кой път.

— Вярвам ти! И все пак какво те накара да тръгнеш по тоя път?

— Баща ми беше лекар. Израснала съм сред шишенца с лекарства, които ме привличаха невероятно.

— Дъщерите на повечето доктори си играят с кукли, а не с лекарства.

— Предполагам. Татко казваше, че всичко започнало, когато съм паднала от тавана на плевнята. Помислил си, че съм умряла, защото не съм дишала и не се напипвал пулс. Тогава ме ударил с юмрук в гърдите и сърцето ми започнало да бие отново. Сега си мисля, че сигурно само съм изгубила съзнание, ала като малка наистина вярвах, че татко ме е съживил, и исках да бъда като него.

— Спомняш ли си как падна?

— Смътно — промълви тя и впери поглед в огъня. Жадно следеше как малките жълти езичета на пламъците за миг се оцветяват в синкаво и сетне мракът ги поглъща. — Споменът ми по-скоро прилича на сън. В него аз падам, но се изправям сама, обкръжена съм от много хора и ме облива силна светлина. Не си спомням нищо от онова, което разказваше татко. В края на краищата съм била едва петгодишна. А ти спомняш ли си нещо от времето, когато си бил на пет години?

— Съдраха ми гъза от бой, че съм пуснал кокошките в къщата.

Ани се усмихна. Езикът му не я шокираше — през осемте месеца, прекарани в Силвър Миза, бе чувала и доста по-груби изрази.

— Кокошките много ли бяха?

— Доста. По него време не можех да броя, та не мога да ти кажа точно колко са били.

— Имаш ли братя и сестри?

— Имах брат, който загина през войната А ти?

— Сама съм. Майка ми е умряла, когато съм била на две години, така че изобщо не си я спомням. Татко не се ожени повторно.

— Той беше ли доволен от професията си?

Ани често си беше задавала същия въпрос.

— Не знам. Гордееше се, че е лекар, но мисля, че често пъти беше доста объркан, дори разстроен. Започнах да го разбирам едва когато започнах да уча медицина

— Трудно ли ти беше?

— Проблемите ми започнаха, още преди да ме приемат. Исках да уча в Харвард, но там ме отхвърлиха, защото съм жена Завърших медицина в Женева, щата Ню Йорк. Там е учила и Елизабет Блекуъл.

— Коя е тя?

— Това е първата жена лекар в Америка. Получила е званието „доктор“ още през 1849 година, ала оттогава малко неща са се променили. Преподавателите се правеха, че не ме забелязват, а колегите ми ме тормозеха Казваха ми в лицето, че съм била разпусната и неморална, тъй като почтените жени не трябвало да гледат голи тела Непрекъснато ми натякваха, че трябвало да се омъжа, ако изобщо ме поиска някой, и да раждам деца, както правят всички. Да съм оставела медицината на онези, които имали достатъчно мозък да я разберат, с една дума на мъжете. Учех сама, хранех се сама, но останах и успях да завърша.