Томас Харис - Мълчанието на агнетата

— Какво имате предвид, доктор Чилтън?

— Млада жена, която да „погъделичка“ Лектър. Нали така се изразявате? Той не е виждал жена от години — освен, ако не е зърнал случайно някоя от чистачките. Поначало в тази част на болницата не пускаме жени. Само неприятности носят в заведения като нашето.

Еби си майката, Чилтън.

— Аз съм завършила със златен медал Университета на щата Вирджиния, докторе, а не школа за сваляне на мъже.

— В такъв случай ще съумеете да запомните правилата: не се пресягайте през решетките, дори не се докосвайте до тях. Не му подавайте нищо освен мека хартия. Никакви писалки, никакви моливи. Той си има собствени флумастери. По листата не трябва да има телчета, кламери или карфици. Всичко се предава и ви се връща през плъзгащата се поставка за храна. Изключения никакви. Не приемайте нищо, което ви подава през преградата. Разбирате ли ме?

— Да.

Бяха минали през още две врати. Дневната светлина остана зад гърба им. Прекосиха отделенията, в които пациентите можеха да общуват помежду си, и стигнаха дотам, където нямаше нито прозорци, нито общуване. Лампите в коридорите бяха скрити зад яки решетки, като в машинните отделения на корабите. Доктор Чилтън спря под едната. Когато шумът от стъпките им заглъхна, Старлинг долови нейде иззад стената обезобразен от крещене глас.

— Лектър никога не напуска килията без подсилена усмирителна риза и намордник — продължи Чилтън. — А сега ще ви кажа защо. Беше най-примерният пациент първата година и мерките по охраната му леко се поохлабиха — това беше при предишната администрация на болницата, сама разбирате. Следобед на осми юни седемдесет и шеста година се оплакал от болки в гърдите и го откарали в лечебницата. Свалили усмирителната риза, за да му направят по-лесно електрокардиограма. А когато сестрата се навела над него, ето какво и сторил. — Чилтън подаде на Старлинг снимка с пооръфани краища.

— Лекарите успяха да спасят само едното и око. През цялото това време Лектър бил скачен към уредите и мониторите. Счупил и челюстта, за да се добере до езика, а дори в момента, в който го поглъщал, пулсът му не се вдигнал над осемдесет и пет.

Старлинг не можеше да прецени, кое я отвращава повече — фотографията или лакомият поглед на Чилтън, докато изучаваше реакцията и. Заприлича и на прежадняло пиле, което кълве сълзи от лицето и.

— Ето тук го държа — натисна лекарят копчето до тежка двойна врата с армирано стъкло.

Едър санитар ги поведе напред към отделението. Старлинг взе решение, което съвсем не и беше лесно, и спря след няколко крачки.

— Доктор Чилтън, ние наистина държим много на резултатите от тези тестове. Щом доктор Лектър ви има за враг номер едно, може би ще ми провърви повече насаме с него. Как смятате?

Бузата на Чилтън потръпна.

— Нямам нищо против, но можехте да ми го кажете, докато бяхме още горе в кабинета. Щях да изпратя някой санитар да ви придружи, а не да си губя времето.

— Щях да ви го кажа още там, ако ме бяхте инструктирали.

— Едва ли ще се видим пак, госпожице Старлинг. Барни, щом си свърши работата с Лектър, извикай някой да я изпроводи.

И си тръгна, без да я погледне повече.

Тя остана с огромния апатичен санитар, безшумния часовник зад гърба му и теленото шкафче с нервопаралитичен спрей, усмирителна риза, специален намордник и пистолет за впръскване на транквилизатор. На стената беше закачено нещо като вила с дълга дръжка и двузъбник, с който да приковават за стената буйстващите пациенти.

Санитарят я наблюдаваше.

— Доктор Чилтън предупреди ли ви да не се докосвате до решетките?

Гласът му беше едновременно писклив и дрезгав.

— Да.

— Добре тогава. Килията му е последната отдясно, трябва да минете покрай всички други. Движете се в средата на коридора и на нищо не обръщайте внимание. Ето, занесете му днешната поща. — Санитарят сякаш леко се забавляваше с някаква своя мисъл. — Слагате я върху подноса и го бутате навътре. Ако трябва да го изтеглите, има въженце. Той не може да се пресегне и да ви стигне, всичко е изчислено. Подаде и две списания, чиито нескрепени с нищо страници почти се изсипаха в ръцете и, три вестника и няколко разпечатани писма.

Коридорът беше дълъг около двайсет и пет метра, с килии от двете страни. Някои бяха облицовани отвътре с мека материя, с тесни дълги прозорчета в центъра на вратата, като в средновековна кула. Други бяха стандартни затворнически килии преградени от решетки, гледащи към коридора. Кларис Старлинг усещаше с цялото си същество мъжете в килиите, ала се опитваше да не поглежда към тях. Почти беше прекосила половината коридор, когато един глас просъска: