Хари Харисън: Според заслугите

— Върви пръв, аз ще ви следвам с кутията — нареди Бригс. Не вярвам да имаме неприятности, но грижата за… моите роби си е лично моя.

Бавно закрачиха по пустите улици. Заревски се усмихваше. Липсваха му няколко зъба, на лицето му личаха засъхнали ожулвания, но беше жив.

— Благодаря ви, Бригс. Чух всичко, но не можех да обеля дума. Справихте се отлично. Аз сбърках, като се опитах да се отнеса приятелски с тези гадове. И видяхте какво ми се случи. Един, с когото разговарях, умря, казаха, че съм го омагьосал и ме затвориха. Ако тогава бяхте с мен…

— Добре де, кой от нас не греши. — Бригс го каза така, че стана ясно: само той не греши. — Да оставим приказките след като се отдалечим. Те виждат, че аз говоря с вас. Значи добре разбирате какво трябва да направя.

— Да, разбира се. — Заревски се обърна, закри очи с длани и потрепера преди още юмрукът да се стовари върху челюстта му. После дойде ритникът, който го повали на земята. Дори не помръдна, та трябваше Девит отново да го вдига на крака.

Когато почти бяха стигнали до модула, Бригс се приближи към тях.

— Още малко и край.

— Вие в Космическия съвет ли работите? — попита Заревски. — Странно, не ви помня.

— Не, това е само временна работа.

— Вие трябва да получите постоянна длъжност. Справихте се отлично с туземците, нужни са ни такива хора. Не искате ли да ви осигуря някаква работа?

— Искам. — Бригс се бе изпотил, въпреки лошото време. — Добра идея. Ще ви помагам.

— Съгурен съм. И ще имате достатъчно работа.

— Млъкни, Заревски! Това е заповед — прекъсна го Девит.

Заревски му подари една презрителна усмивка и се обърна към Бригс, като триеше възбудено длани.

— Мога да ви взема за помощник в експедициите. Писна ми от хора, които седят по лабораториите и пишат отчети, а нямам никого за полева работа…

— Млъкни, Заревски!

— …да се държи както трябва, като вас…

— А аз зная! — изкрещя Бригс и отметна глава, раздирайки лицето си с нокти. — Аз мога всичко. Аз правя всичко по-добре от всички, най-добре на цялата планета. Вие сте против мен, но аз съм най-страхотният от всички!

— Бригс! — изкрещя Девит и го сграбчи за раменете. — Чуйте ме, Бригс! Настана вечер. Чувате ли ме?… НАСТАНА ВЕЧЕР!

Великанът изхриптя и затвори очи, отпуснал безсилно ръце. Девит се опита да го удържи, но Бригс се оказа твърде тежък и рухна на земята. Заревски го гледаше с изумление.

— Елате тук, помогнете. — Девит беше гневен. — Вие го доведохте до това състояние, затова трябва ми помогнете да го замъкнем до модула. Иначе Б’Деска и хората му ще видят случилото се и ще дотичат за скалповете ни.

— Нищо не разбирам — измърмори Заревски, когато сложиха бездвижното тяло до модула. Оглеждаше се тревожно, докато люкът се отвори. — Какво му стана?

— Нищо. Преди да отлетим аз за всеки случай му въведох постхипнотична заповед с ключови думи. Спи, това е всичко. После, в болницата, ще го възстановим. Той се справи отлично и всичко щеше да е наред, ако вие не бяхте започнали своята идиотска вербовка. Благодаря ви много от името на Космическия съвет.

— Какви ги дрънкате?!

Когато люкът се затвори зад гърба им, Девит рязко се извърна към човека, когото бяха спасили. Гневът победи самообладанието му.

— Кой според вас е този Бригс — герой от исторически роман ли? Той е болен човек, идва направо от болницата, а аз съм неговият лекар и това е единствената причина да съм тук. С него трябваше да тръгне някой от персонала, а аз съм най-младият, затова се самопредложих.

— За каква болница говорите? — попита Заревски в сетен опит да се съпротивлява. — Този човек изобщо не е болен…

— Болен е в мозъка. Беше на път да се оправи, но след тази история… Не искам да мисля колко време ще мине, докато дойде на себе си. Той е класически случай на параноик, затова решихме да използваме него. Неговата мания за преследване е свързана с възприятията му за околната среда, затова тук се чувстваше като у дома. Ако си бяхте направили труда да прочетете отчетите, а не да дойдете на планетата без разрешение, щяхте да знаете, че туземците са изградили общество, в което параноята е норма на поведение. Те смятат, че всеки от тях е враг на всички останали. И са прави, защото всички са такива. В такова общество нито един нормален човек не може да разчита, че реакцията му ще бъде правилна. Затова ни трябваше някой, страдащ от същата болест. Единственото, което все пак ме утешава в тази бъркотия, че не аз взех решението за Бригс. Така решиха шефовете, аз трябваше да свърша мръсната работа.