Хари Харисън: Според заслугите

— А какъв ли е животът долу? — за пръв път в гласа на Бригс нямаше властнически нотки.

— Хладничко е, безкрайна влажна и дъждовна есен. — Девит едва удържа задоволството си от поомекналата заядливост на компаньона му. — Планетата е студена и туземците предпочитат да са близо до екватора. Климатът им идва добре, но първия път имахме чувството, че никога няма да се стоплим.

— Говорите ли езика им?

— Разбира се, затова съм с вас, вече ви казах. Всички го научихме, елементарен е. Трябваше, защото те отказваха да произнесат дори една наша дума.

— А защо ги наричате туземци? — Бригс го изгледа с ирония. — Те сигурно имат някакво име. Планетата също.

— Само номер за идентификация: Д2-594-4. Вие знаете политиката на Съвета по отношение на имената.

— Ама вие сигурно имате някакъв прякор за въпросните туземци…

— Не се правете на идиот, Бригс. Прекрасно знаете, че повечето от нас ги наричат „мутри“, и точно толкова добре знаете, че аз никога не произнасям тази дума.

— Разбира се. — Бригс пак се усмихна. — Обещавам никога пред вас да не споменавам тази дума, дори ако те наистина са мутри.

Захили се, но Девит не реагира. Беше потънал в размисъл дали наистина имат шансове за успех. Заревски не беше получил разрешение да посещава планетата, беше нарушил забраната, беше разгневил неизвестно как туземците и бе пленен. Въпреки всичко решението беше да се направи опит за спасението му. Девит ревнуваше — нима един ксенолог може да е наистина толкова важна персона, че дори нарушавайки правилата и законите, да си остава ценен специалист, заради когото рискуват всичко? Дългата кариера на Девит в Космическата служба не бе забележима с нищо, освен с бавното изкачване в йерархията и съответно — в заплатата. Спасяването на ексцентричния Заревски от капана, който сам си изработи, вероятно ще бъде най-значимият факт в досието му — ако, естествено, успеят. А това вече зависеше от Бригс, човекът с необходимите умения.

Досаден сигнал прекъсна мислите му.

— Ние сме над района за кацане. Поемам управлението на модула…

— И щом кацнем, аз командвам.

— Да, вие ставате командир — каза Девит с въздишка.

Той просто трябваше да съобщи мястото на кацане на компютъра. Нататък машината управляваше сближаването и изчисляваше многобройните фактори, които влияят на модула. Девит трябваше само да наблюдава дали няма да изплашат туземците.

Едва бяха докоснали земята, когато Бригс скочи.

— Движение, движение! — изкомандва яростно. — Грабвай тази кутия с боклуците за размяна и аз ще ти покажа колко бързо ще измъкнем Заревски от тия мутри.

Девит не обели дума. Просто наметна каишката на пакета през рамо и пое подир Бригс към люка. Докато сработят вратите на шлюза, вдигна ципа на комбинезона и включи отоплението. Когато вратата се отвори, влажен вятър хвърли вътре рояк кафяви листа със странна форма, а с тях и спарения мирис на чужда планета. Бригс едва дочака процепът да стане достатъчно широк, и скочи. Огледа наоколо с пистолет в ръка, изломоти нещо доволно и го пъхна в кобура.

— Слизай, Девит, няма никой.

Дори не се опита да помогне на своя хилав компаньон; усмихна се иронично при несръчния му скок.

— Да поемаме за Заревски.

Девит забеляза тримата туземци миг преди Бригс, само защото беше се навел да оправи каишката на багажа. Появиха се внезапно иззад дърветата и застанаха точно пред тях. Бригс ги забеляза миг по-късно, веднага скочи встрани, залегна и едва допрял лице до земята, натисна спусъка на пистолета. Но изстрел не последва. Туземците също залегнаха.

Девит не трепна, макар да усети някакъв вътрешен трепет. На пояса му висеше някаква метална кутийка с много бутони — нещо като радиостанция, но само външно. Натискаше един от бутоните, докато Бригс не започна да оглежда с недоумение оръжието си.

— Не бачка… Защо?

— Сигурно поради студа. Маслото е замръзнало — отвърна Девит, докато преместваше погледа си от Бригс към туземците. — Сигурен съм, че пистолетът ще сработи следващия път, когато ни потрябва. И добре, че не стреля. Те не ни нападат, искат само да ни разгледат.

— Само да не ме будалкат — измърмори Бригс и прибра пистолета, но пръстът му беше на спусъка. — Ама са пълни уроди, нали?

По всички човешки представи аборигените на Д2-594-4 не можеха да бъдат определени като привлекателни. Горе-долу приличаха на хора по очертанията на телата, главата и двете ръце. Кожата им беше покрита с мъхести люспи, големи кафяви люспи с размерите на мъжка длан. Под хаотично разположените люспи се виждаше груба оранжева кожа. Бяха голи, само с няколко въжета, на които висяха торбички и груби оръжия. Главите им, сякаш накълцани и покрити с дипли от оранжева кожа, бяха по-отвратителни от телата. Земяните знаеха, че зад потръпващите дипли се намират обонятелните и слуховите органи, но въпреки това приликата с огромни порезни рани не беше никак приятна. Мъничките им очички гледаха злобно от стърчащи над черепа издатини. Девит, който беше прекарал на планетата повече от една земна година, продължаваше да смята вида им за отвратителен.