Хари Харисън: Според заслугите

— Ти ще седнеш ли да ядеш с нас?

— Какви са тези глупости, Девит? Не можем да ядем тукашните гнусотии.

— Можеш, ако искаш. Някои ксенолози го правеха, но аз не събрах смелост. Тукашната храна предизвиква жесток запек, ако преди това не я повърнеш. Но това е местен обичай — всички договори се сключват на обща трапеза.

— Добре де, да донасят кльопачката. Дано Заревски да заслужава тази жертва.

Като чу командата на вожда, един от туземците свали оръжието си, отиде в тъмния ъгъл и донесе манерка, запушена с дървена тапа, и две чаши от грубо печена глина. Сложи двете чаши пред госта и вожда. Бригс клекна, взе чашите и започна да ги разглежда.

— Прекрасни чаши — каза. — Майсторска направа. Кажи му го. Кажи му, че тези отвратителни парчета боклук са велики произведения на изкуството и че аз съм възхитен.

Девит преведе, след което Бригс постави отново чашите на земята. Дори Девит забеляза, че той размени местата им, пред всеки беше чашата на другия. Б’Деска не каза нищо, извади тапата и напълни с някаква кафява течност първо своята чаша, после другата.

— Господи, каква гадост! — възкликна Бригс, след като близна с върха на езика. — Дано кльопачката да е по-поносима.

— Ще бъде още по-гадна, но е достатъчно да си вземеш няколко трошици.

Същият туземец донесе голяма паница, препълнена със ситно накълцано сурово месо, от миризмата на което започва да ти се гади. Б’Деска кимна, загреба с шепа от горния пласт и го мушна в устната си цепнатина. Девит видя тръпката по гърба на Бригс, когато опита най-малкото късче. Никакви усилия на туземците не биха могли да го накарат да повтори. Б’Деска махна с ръка, отнесоха паницата и донесоха две по-малки купички. Бригс ги погледна и бавно се надигна.

— Аз те предупреждавах, Б’Деска — каза.

Девит още не беше успял да преведе, когато Бригс стъпи в купичката, строши я и започна с ботуша си да тъпче храната на пода. Туземецът, който поднасяше, хукна към входа, Девит потърси контролния апарат на пояса си, но този път закъсня. Не успя да натисне бутона, който би попречил на Бригс да стреля, чу се оглушителен грохот и туземецът се строполи. На гърба му зееше огромна рана.

Бригс спокойно мушна оръжието си обратно в кобура и се обърна към Б’Деска, който държеше меча си с върха на острието върху сандъка.

— Значи така. Тъй като привършихме с церемониите, кажи му, че е време да поговорим по работата. Кажи му, че ми трябва Заревски.

— Защо ти трябва този човек Заревски? — попита Б’Деска точно толкова невъзмутимо. Кръвта на мъртвия туземец се просмукваше в прашния под, но и двамата не й обръщаха внимание.

— Искам го, защото е мой роб, защото е много скъп и защото избяга. Искам да си го върна и да го линчувам.

— Това не мога да го преведа — запротестира Девит. — Ако си помислят, че Заревски е роб, ще го убият…

Не успя да довърши, защото Бригс протегна ръка и юмрукът му се стовари върху лицето на Девит. Ударът го замая, очите му плувнаха в сълзи.

— Прави каквото ти казвам, идиот такъв! — изръмжа Бригс. — Ти ми каза, че те имат роби. Ако повярват, че Заревски е роб, ще получат богат откуп. Ти какво, не разбра ли, че те и теб те приемат за мой роб?

Девит наистина не бе помислял за това. Той старателно преведе думите на Бригс. Б’Деска се правеше, че размишлява, но очите му не се откъсваха от кутията с дрънкулки.

— Колко ще платиш за него? Той извърши престъпление, а това струва скъпо.

— Цената е добра. После ще го набия, ще го закарам у дома и ще убия сина му пред собствените му очи. Или ще го накарам той да го убие.

Като чу превода, Б’Деска кимна в съгласие; оставаше само удоволствието от пазарлъка. Когато уговореното количество бронзови пръчици и фалшиви скъпоценности бяха извадени от кутията, Б’Деска се изправи и излезе от помещението. Останалите туземци вкупом го последваха. Девит ги зяпаше с отворена уста.

— Ама… къде е Заревски?

— В сандъка под задника му, разбира се. Щом е толкова ценен за нас, ще го държи близо до себе си, за да не сключи сделката някой друг. Не видя ли, че през цялото време държеше своя сатър за прасета с острието надолу? Едно наше неправилно движение — и Заревски щеше да го отнесе.

— Нима трябваше да убиваш негов човек? — попита Девит, докато развързваше въжетата на сандъка.

— Че как иначе?! В паницата имаше отрова, затова убих роба му, както бях обещал.

Вдигнаха капака. Вътре, с парцал в устата и омотан с въжета, лежеше Заревски. Разтриха ходилата му, за да може да се изправи. Девит го подкрепи и тръгнаха към изхода.