Хари Харисън - Свят на смъртта III

— Елате и си вземете и вие. Можем да впрегнем, след като се нахраним. — Той дръпна халката на консервата си и от съдържанието й незабавно се издигна пара. Отчупиха прикрепените към кутиите пластмасови лъжици и започнаха да ядат — изгладнели и мълчаливи.

— Дългът ни зове — обяви Джейсън и изстърга и последното парченце месо. — Мета, изкопай с ножа си една дълбока дупчица, та да заровим тези консерви. Аз ще оседлая моропите и ще впрегна един, който ще дърпа ескунга. Гриф, вземи онази кошница, ей там отгоре, и събери всичкия тор от моропите. Няма защо да прахосваме природните богатства.

— Нима искаш да…?

— Ей този тор — усмихна се изкуствено Джейсън и посочи към земята близо до огромните тревопасни. — Запазваме го, изсушаваме го и отсега нататък използваме единствено него за отопляване и готвене.

Той метна най-близкото седло на гръб и се направи, че не чува забележката, която момчето избъбри в отговор.

Бяха наблюдавали какво правят номадите с огромните животни и самите те се бяха поупражнили малко, но все още им беше трудно. Моропите бяха податливи, но невероятно тъпи и реагираха единствено на груба сила. Когато най-сетне тръгнаха, всички бяха полуизтощени — Джейсън ги водеше, възседнал първия мороп, следваше го Мета на втория. Последен се носеше Гриф, кацнал високо на натоварения ескунг и седнал заднишком, за да може да държи козите под око. Тези животни се влачеха отзад, като захапваха цели снопове трева по пътя, защото бяха научени да не се отделят от собствениците си, които им осигуряваха жизненонеобходимите вода и сол.

По пладне, изранени от седлата и отпаднали, те изведнъж зърнаха облак прах, който се движеше диагонално към тях.

Джейсън се разпореди:

— Просто си седете мирно и оръжията да са ви под ръка, докато аз разговарям с тях. Слушайте ги как говорят на този опростен език, за да можете и вие да се оправяте по-нататък.

Облакът приближаваше и вече се очертаваха тъмните силуети на моропите, както и разпръснатите петънца на стадата кози зад тях. От компактната група се отделиха три моропа и запрепускаха стремглаво напред. Джейсън вдигна ръка, за да спре хората си, след това се стовари с цялата си тежест върху юздите, за да прикове и тромавото животно под себе си, и изруга здравата. Сигналът успя да проникне до малкото му мозъче и то потрепери, спря и веднага взе да пасе. Джейсън поиздърпа ножа от ножницата и забеляза как Мета свива несъзнателно дясната си ръка и посяга за липсващия пистолет. Ездачите се приближиха с гръм и трясък и се заковаха точно пред тях.

Водачът им беше с мръсна черна брада и само с едно око. Червената, незараснала кухина на другото навеждаше на мисълта, че е било извадено. На главата си носеше нащърбен метален шлем, който завършваше на върха с череп на някакъв дългозъб гризач.

— Кой си ти, жонгльоре? — попита той, като си подхвърляше шипест боздуган из ръцете. — Къде отиваш?

— Аз съм Джейсън, певец на песни и разказвач на предания, на път за лагера на Темукин. Ти кой си?

Човекът изсумтя и зачисти зъбите си с почернял нокът.

— Шанин от племето на плъховете. Какво казваш обикновено на плъховете?

Джейсън нямаше ни най-малка представа какво се казва на плъховете, въпреки че се сещаше за някоя и друга вероятно съвсем неподходяща забележка. Сега забеляза, че и останалите носят върху шлемовете си същия вид черепи, несъмнено черепи на плъхове. Навярно символът на племето им; различни племена — различни черепи. Но си спомни, че Ораиел не притежаваше подобен отличителен белег и че жонгльорите трябваше да стоят настрана от племенните конфликти.

— Ами поздравявам плъховете — импровизира той. — Някои от най-добрите ми приятели са плъхове.

— Воювал ли си с плъховете?

— Никога! — отвърна Джейсън, обиден от намека.

Май Шанин остана удовлетворен, защото отново се зае да си чисти зъбите.

— И ние отиваме при Темукин — каза той неопределено, все едно говореше на пръста си. — Дочувам, че Темукин ще удари по планинските невестулки, тъй че се присъединяваме към него. Вие ще яздите с нас. Довечера пей за мен.

— И аз мразя планинските невестулки. Ще пея довечера.

Шанин изсумтя някаква команда, тримата направиха завой на място и се отдалечиха в галоп. Това беше всичко. Хората на Джейсън ги последваха, бавно настигнаха движещата се колона от моропи и се закачиха на опашката, тъй че тяхното стадо кози да не се смесва с останалите.

— Затова трябват козари — каза Джейсън и се закашля от гъстия облак прахоляк, който се носеше из въздуха. — Веднага щом спрем, искам вие двамата да се погрижите за всички наши животни, да не би да се изгубят из другото стадо.