Хари Харисън - Свят на смъртта III

— Много добре си го изчислила, благодаря ти. Това го мога и сам.

Той не можеше, но не си го признаваше и се преструваше, че се изкачва по стълбата сам, без помощта на дясната й ръка, която здраво го подпираше отзад.

Джейсън политна и се тръшна върху креслото за ускорение, предназначено за втория пилот, а Мета затвори люка. Веднага след това напрежението изчезна от тялото й и пистолетът й се прибра със скимтене в кобура. Бързо дойде при него и коленичи, за да може да го погледне по-добре в лицето.

— Махни тази дрипа от себе си — запокити тя на пода кожената шапка. После прокара пръсти през косата му и докосна с върховете им раните и следите от измръзване по лицето му. — Мислех те за умрял, Джейсън, наистина. Мислех, че няма да те видя повече.

— Толкова ли те разтревожи това?

Джейсън беше изтощен, на края на силите си и вълни от мрак заплашваха да замъглят зрението му. Той им се съпротивляваше. Струваше му се, че никога досега не са били по-близки с Мета.

— Да, разтревожи ме. Не знам защо. — Изведнъж тя го целуна силно, забравила за напуканите му и изранени устни. Той не се оплака.

— Може би си свикнала да съм около теб — подхвърли Джейсън по-равнодушно, отколкото повеляваха истинските му чувства.

— Не, не е това. Около мен и друг път е имало мъже.

„О, благодаря“ — помисли си той.

— Родила съм две деца. На двайсет и три години съм. Като пилот на нашия кораб съм ходила на много планети. По едно време си мислех, че знам всичко за света, но сега не мисля така. Ти ме научи на много нови неща. Когато онзи човек, Мика Самон, те отвлече, разбрах нещо за себе си, което не ми беше известно досега. Трябваше да те намеря. Тези чувства са много несвойствени за човек от Пиръс, тъй като нас ни учат винаги първо да мислим за града и никога за други хора. Сега съм много объркана. Да не би да греша?

— Не — отвърна Джейсън, като се бореше с мрака, който заплашваше да го погълне. — Напротив.

Той притисна напуканите си, потънали в мръсотия пръсти към гъвкавата й, топла ръка.

— Струва ми се, че си по-права от който и да било кожодер от твоето племе — те вечно налитат на бой.

— Трябва да ми кажеш. Какво чувствам?

Той се опита да се усмихне, но това му причини болка.

— Знаеш ли какво е това женитба, Мета?

— Чувала съм. Нещо като обществен обичай на някои планети. Но не знам точно.

От командния пулт долетя сърдито тревожно бръмчене и тя незабавно се обърна натам.

— Все още не знаеш и може би така е по-добре. Може би никога няма да ти кажа. — И той се усмихна, подпря брадичка върху гърдите си и мигновено заспа.

— Идват нови подкрепления — каза Мета, като изключи алармената инсталация и погледна към екрана. Но забележката й остана без отговор. Когато схвана положението, тя бързо му затегна коланите, за да го закрепи здраво върху креслото, и започна процедурата по излитането. Совалката се устреми нагоре. Мета нито забеляза, нито я интересуваше дали под реактивните двигатели не се намират някакви нападатели.

Когато започнаха да се спускат надолу, намаляващото ускорение премина в натиск, който събуди Джейсън.

— Жаден съм — млясна той с пресъхнали устни. — И толкова гладен, че мога да изям цял мороп, дори в сурово състояние.

— Тека идва насам — отвърна му тя и задейства бутоните за кацане.

— Ако е същият касапин като учителя си Бруко, ще ме подложи на такава възстановителна терапия, че цяла седмица ще съм в безсъзнание. Дума да не става. — И той бавно извърна глава към вътрешния люк, който се отваряше. През него влезе Тека, деен и нетърпящ възражение млад човек, чийто ентусиазъм към медицината далеч не отговаряше на знанията му.

— И дума да не става — повтори Джейсън. — Никаква възстановителна терапия. Системи с глюкоза, инжекции с витамини, изкуствен бъбрек, каквото искаш, само да съм в съзнание.

— Ето защо си падам по пирийците — избъбри Джейсън, докато го пренасяха от ракетата на носилка, а бутилката с глюкоза се полюшваше до главата му. — Пращат те по дяволите по предпочитания от тебе начин.

Мета се погрижи водачите на експедицията да се съберат колкото може по-бавно. Джейсън, затворил очи посред някакъв свой протест, прекара това време в дълбок, възстановителен сън. Събуди се, когато шумът от разговора взе да изпълва залата.

— Обявявам събранието за открито — каза той, като се надяваше, че гласът му звучи твърдо и повелително. Ала от устата му излезе само дрезгав шепот. И той се обърна към Тека. — Но преди това бих искал малко сироп за гърлото си и една инжекция да ме събуди. Можеш ли да се погрижиш за това?