Хари Харисън - Свят на смъртта III

— Ето отговора! Ако денят е равен на нощта, тогава има само едно място, където може да залязва и да изгрява слънцето, при която и да е ширина северно и южно от екватора. Слънцето ще трябва да опише на небето дъга от сто и осемдесет градуса, следователно трябва да изгрява на изток и да залязва на запад. Еврика!

Джейсън изпъна дясната си ръка на височината на рамото и се заобръща бавно, докато пръстът му се насочи точно срещу ориентира.

— Съвсем проста работа. Соча на запад и съм обърнат с лице на юг. Сега ако внимателно вдигна лявата си ръка, ще соча на изток. Не ми остава нищо друго освен да стоя в това неудобно положение, докато изгреят звездите.

В разредения полярен въздух на изток се появиха първите звезди, въпреки че противоположният край на хоризонта все още се осветяваше от заревото на залеза. Джейсън се замисли за миг и реши, че може да подобри точността на техниката с пръстите. Постави камък на източния бряг на дола, точно над мястото, където беше седял. След това се изкачи по отсрещната стена и го погледна от точката на първия си ориентировъчен камък. Точно където трябваше, близо до хоризонта, се намираше ярка синя звезда и около нея започваше да се вижда ясно съзвездие във формата на буквата Z.

— Пътеводната ми звезда, ще те следвам отдалеч — каза Джейсън и отвори с щракване катарамата на колана си, за да погледне осветения циферблат на часовника. — Разкрита си. При двайсетчасово денонощие мога да определя десет часа мрак и десет светлина. Тъй че в този момент тръгвам право в противоположна посока от моята звезда. След пет часа тя ще стигне до зенита си на юг, на линията на лявото ми рамо. След това ще се извърти и ще се спусне да залезе пред мен призори. Съвсем проста работа, само дето трябва да нанасям корекции в съответствие с новото положение на всеки един или половин час, за да съобразя промяната с напредването на времето. Хм!

След като приключи тирадата си с това изсумтяване, той се увери, че съзвездието във формата на буквата Z се намира право зад гърба му, нарами пръта си и се запъти в нужната посока. Всичко изглеждаше съвсем убедително, но той си мечтаеше, за кой ли път вече, да има един жирокомпас.

С настъпването на нощта температурата падна бързо и в ясния, сух въздух звездите светеха като далечни, трепкащи, точици. Над главата му съзвездията кръжаха безмълвно и високо, а малката буква Z бързаше по ниската си дъга, докато в полунощ застана в зенита си. Джейсън свери всичко по часовника и се отпусна върху една могила, където тревата изпука под него. Беше вървял около пет часа с една-единствена почивка. Придвижването се оказа трудно, въпреки че вече имаше опит от двойното притегляне на Пиръс. Той отпи от меха, като се чудеше каква ли е температурата. Въпреки слабото си алкохолно съдържание ачадхът приличаше на полузамръзнала помия.

На Фелисити нямаше луни, но звездната светлина осигуряваше отлична видимост. На всички страни се простираше ледената сивота на равнината, безмълвна и неподвижна, ако не се смяташе движението на тъмното обемисто петно, което го наближаваше в гръб.

Джейсън бавно се свлече на земята и остана да лежи, без да мърда. Моропите и ездачите им се носеха към него и с тропота си разтърсваха земята. Те го подминаха на не повече от двеста метра, а той се притискаше към пръстта и наблюдаваше тъмните, безмълвни силуети, докато изчезнаха от погледа му на юг.

— Дали мен търсят? — запита се той, като се изправи и изтупа кожите. — Или пък са се запътили към кораба?

Като че ли второто предположение изглеждаше по-вероятно. Компактността на групата и стремителното й темпо навеждаха на мисълта за някаква определена цел. И защо не? Щом той беше довлечен от кораба по този път, значи беше напълно в реда на нещата по него да минават и други. Подвоуми се дали да не опита да върви по дирите им, но бързо се отказа от хрумването си. Възможно беше да има голямо движение по посока към кораба и обратно, а на него не му се искаше да го заловят денем по главния път на варварите.

Когато се изправи, вятърът успя да го връхлети и да го разтърси с гигантската си ръка. Едва ли щеше да се почувства по-отпочинал, ами по-добре да продължава нататък, преди да е умрял от студ. Той метна меха на рамо, вдигна пръта и отново тръгна в набелязаната посока, успоредно на дирите на ездачите.

Още на два пъти през тази сякаш безкрайна нощ покрай него преминаха ездачи, устремени в същата посока, а той се криеше да не би да го забележат по някаква случайност. Всеки път му ставаше все по-трудно да се изправи и да продължи, но допирът с ледената земя му стигаше да го убеди. Когато на изток небето взе да просветлява, голямото притегляне вече си бе оказало въздействието. Едва местеше краката си — с усилие на волята. Пътеводното му съзвездие беше още на хоризонта, но постепенно избледняваше в дрезгавината на зората.