Хари Харисън - Свят на смъртта III

Когато стъпи върху почернялата трева, просто не повярва на очите си. Най-вероятно пожар, избухнал случайно… Опустошената от огъня зона образуваше съвсем правилен кръг.

Не след дълго той разпозна ръждясалите и разбити скелети на минната техника и едва тогава се осмели да си признае истината.

— Пристигнах. Отново в същата точка. Където кацнахме.

И се залута като луд в кръг, зареял поглед в необятната пустош, която се простираше от всички страни.

— Точно така! — извика той. — Тук беше корабът. Ние спуснахме „Боец“ точно тук, до първоначалния полигон за приземяване. Само че сега го няма. Те са си заминали — тръгнали са без мен…

Вцепенен от отчаяние, той отпусна безпомощно ръце и продължи да се поклаща на едно място, останал съвсем без сили. Корабът, приятелите му — бяха си отишли.

Съвсем наблизо се чуваше тропотът от тежки, препускащи копита.

Пет моропа светкавично превалиха хълма, а ездачите им, навели смъртоносно пиките си, надаваха хищнически, изпълнени със злорадство крясъци.

По навик Джейсън изпружи напред ръка с присвити и готови за пистолета пръсти — само колкото да си спомни, че е обезоръжен.

— Ами тогава ще действаме по старомодния начин! — извика той и развъртя в кръг свистящия железен прът. Нападателите му имаха значително превъзходство, но преди да го повалят, поне щяха да разберат какво значи битка.

Те се приближиха вкупом и тъй като всеки се мъчеше пръв да нанесе смъртоносния удар, се блъскаха помежду си, устремени напред с протегнати пики. Застанал широко разкрачен, Джейсън ги изчакваше да дойдат колкото може по-близо до него, преди да замахне. С крясъци ездачите стигнаха до очертанията на изгорената зона.

В миг се раздаде приглушен взрив и светкавично се издигна огромен, пълзящ облак пара, който скри нападателите от погледа му. Джейсън прибра пръта до себе си и отстъпи, когато пипалата на облака се насочиха към него. Понесен от собствената си инерция, през сивата пара успя да се провре само един мороп, но се подхлъзна, строполи се тежко на земята и я разтърси с туловището си. Ездачът му излетя към Джейсън и дори му се удаде да го приближи още малко с пълзене, без да престава с безмълвна ненавист да отваря и затваря уста, докато най-сетне се свлече неподвижен.

Джейсън смръкна, когато до него достигна вълна от разредения газ и бързо се отдръпна. Наркогаз. Той покосяваше мигновено и изцяло всяко дишащо кислород живо същество — предизвикваше парализа и безсъзнание за около пет часа, после жертвата се възстановяваше напълно, като единственият отвратителен страничен ефект беше такова главоболие, че ти причерняваше пред очите.

Какво се беше случило? Корабът несъмнено си бе отишъл, а и наоколо не се виждаше никой. Умората вече побеждаваше действието на стимулантите и мисълта му се губеше. От няколко секунди до него долиташе рев и боботене, но той едва сега разпозна източника. Това беше изстреляната от „Боец“ совалка. Джейсън вдигна поглед към кристалноясното утринно небе, премига няколко пъти и различи високата бяла диря, която пресичаше небето и се приближаваше към него, нараствайки с всяка изминала секунда. Отначало совалката се виждаше като черна точка, после очертанията й се уголемиха и най-накрая тя се превърна в бълващ огън цилиндър, който се приземи на по-малко от стотина метра. Люкът се отвори незабавно и Мета скочи на земята, без да изчака амортисьорите да омекотят удара от кацането.

— Добре ли си? — извика тя и се втурна към него, а любопитното дуло на пистолета й дебнеше наоколо за врагове.

— Никога не съм се чувствал по-добре — отвърна й той и се облегна на пръта, за да не падне. — Защо се забави толкова? Мислех, че всички сте се измъкнали и сте ме забравили.

— Знаеш много добре, че няма да направим такова нещо. — Тя говореше и го опипваше по ръцете, по гърба, като че ли гледаше дали няма нещо счупено — или просто искаше да се увери, че това наистина е той. — Не можахме да им попречим, когато те отвлякоха, въпреки че се опитахме. Загинаха доста от техните. Но в същото време нападнаха и кораба.

Джейсън отлично можеше да си представи ужаса от разразилата се битка и последвалата упорита съпротива, който се криеше зад прозаичните й думи. Трябва да е било страшно.

— Ела на совалката — подкани го тя и преметна ръката му през раменете си, за да поеме част от тежестта му. Той не възрази. — Сигурно са се спотайвали някъде, пък и непрекъснато пристигаха подкрепления. Всички са много добри бойци и не молят за пощада. Кърк съвсем скоро разбра, че битката ще е нескончаема и че с нищо няма да ти помогнем, ако продължаваме да стоим там. Ако наистина успееше да избягаш — в което той беше сигурен, при положение че оцелееш, — щеше да ти е невъзможно да се добереш до кораба. Затова под прикритието на контраатаки ние поставихме навсякъде телескопи и микрофони, както и значителен запас от земни мини и дистанционно управляеми газови бомби. След това си тръгнахме. Корабът се установи на база в северните планини. Аз се спуснах със совалката в подножието им и оттогава чакам. Дойдох възможно най-бързо. Ето тук, в кабината.