„Във Фриско къщите са толкова, няма де камък да фърлиш, а жените не мож преброи, ама мулета и магарета няма съсем, нито ковачници — нийде не се видят. Заеци и катерици, мечки и пуми не ги познават, забравили са ги от улиците и неделните училища. Джим Роупър, ти трябва да бъдеш много добричък с Мизерия, щото аз ни съм там, и да ни си назлобиш сърцето, щото се килвала от тежкъта глъва и туй ни е верно и е просто една никаква лъжа, квито ти винаги казваш. Аз си имам канарчи, дето пей чудесно, ама ни е овесарка, квито аз знам, както ще ричеш. Скъпи госпоин Монтгомъри, недейти държа Джулън Амплъч толко многу затворин в канторски чикмеджета, то ни е хубаво зъ белити му дробови и зъ гърдити. И не му цапайти главъта с мастило! И вий ни сте по-добър от другити. Скъпи Джони, ти тряба да бъдиш много добър с приемния си татко, а ти, Глори Ана тряба много да обичаш добричкия Джими Картър, дето? толко често ти разхожда на коня. Аз си возих с файтон с един фицер, дето убивал индианци, истина!
Аз скоро ще си върна с много обич, та чакайти и ни ми забравяйти.“
Но минаха три години, докато тя се върна и това беше последното й и единствено писмо. „Приемните бащи“ на децата й обаче оставаха верни и когато новата линия бе открита и се разбра, че Мери щяла да присъствува с баща си на церемонията, те всички се уговориха и дойдоха на гарата да посрещнат старата си другарка по игра. Бяха се наредили на перона, бедният Джак Роупър малко претоварен с вързопа, който носеше в лявата си ръка. И тогава едно момиче, свежо в първата си младост и безупречната чистога на муселинената рокля, макар и възкъсичка, но прекрасно ушита, с хубави обувки и ръкавици, скочи леко от влака и протегна нежна ръчица поред на всекиго от старите си приятели. Не можеше да има нищо по-хубаво от усмивката на бузите, които вече не бяха почернели от слънцето; не можеше да има нищо по-ясно от сините очи, които гледаха открито в техните. И въпреки това, когато грациозно си тръгна с баща си, лицата на четиримата приемни бащи бяха толкова червени и объркани, колкото бе нейното в деня, когато Юба Бил беше пристигнал пред всички насъбрали се със Скъпия Джони на капрата.
— Да не си бил толкова глупав — обърна се Монтгомъри към Джак Роупър — да домъкнеш със себе си Мизерия?
— Бях — отвърна Роупър с пресилен смях. — А вие? — Току-що беше забелязал главата на една кегла да надзърта от джоба на началника.
Монтгомъри се изсмя и четиримата мълком се обърнаха да си вървят.
„Мери“ наистина беше се върнала при тях, но не и „Майката на пет деца“.
© 1983 Сидер Флорин, превод от английски
Francis Bret Harte
Източник: http://dubina.dir.bg
Сканиране и обработка: Сергей Дубина, 24–25 май 2003 г.
Публикация:
Франсис Брет Харт
Калифорнийски разкази
Подбор и превод от английски Сидер Флорин, 1983
Александър Алексов, художник, 1983
Издателство „Отечество“, София
с/о Jusautor, Sofia
HARTE OF THE WEST. 17 Stories by Bret Harte.
Dell Publishing Co., Inc.. N. Y., 1966.
BRET HARTE. The Ancestors of Peter Atherly
i and other Stories. B. Tauchnitz. Leipzig, 1897.
BRET HARTE. Stories in Light and Shadow.
Houghton Mifflin Company, Boston and New York, 1898.
SHORT STORIES OF YESTERDAY.
George G. Harrap & Co. Ltd. London, 1930.
NINETEENTH CENTURY AMERICAN SHORT STORIES.
Progress Publishers, Moscow, 1978.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/3837]
Последна редакция: 2007-11-12 08:00:00