Франсис Харт: Майка на пет деца

— Нямаш ли у дома друга глава — благо запита той, — някакви остатъци?

Мери тъжно поклати глава: дори и нейното плодовито майчинство не бе достигнало до създаване на детски резервни части.

Ами нещо подобно на глава? — съчувствено настоя той.

Обичливите очи на Мери се наляха със сълзи. — Не можеш ли да я използуваш с долната част нагоре? — продължи той замислено. — Бихме могли да направим чудесни крака от тия железа — добави той, като докосна двата зъбеца с художествено вдъхновение. — Ето на, виж… — Той посегна да обърне куклата с краката нагоре, но слабо възклицание на женска тревога и бързо движение на ръчица, подобаващо на всяка почтена жена, предвариха нескромността му. — Разбирам — каза той сериозно. — Е, ела пак утре сутринта и ще измислим нещо да я нагласим.

Джак беше замислен до вечерта, по-нетърпелив от обикновено с някои упорити мулета, които подковаваше, и дори затвори ковачницата един час по-рано, за да отиде до Големия завой при един конкурент. Но на другата сутрин, когато доверчивата и загрижена майка се появи пред огнището, от нея се изтръгна възглас на възторг. Джак беше майсторски прикачил куха желязна топка от колонка на някакви стари железни перила на двата зъбеца и я бе боядисал с огнеупорна боя. Наистина цветът на лицето беше твърде румен, горната част натежаваше и в крайна сметка другите кукли доста страдаха от неизбежното за тях общуване с тези непреклонни и неумолими глава и рамене, но това не намаляваше радостта на Мери от подновеното й първо чедо. Дори и, пълното отсъствие на черти на лицето не беше кусур в семейството, където чертите бяха толкова недоловими; и най-посредственият привърженик на еволюцията можеше да види, че кеглите Амплач бяха законната следваща стъпка от топчестоглавата „Мизерия“.

Мисля, че за известно време Мери дори я предпочиташе пред другите. Както и да е, беше много хубава гледка да я види човек някой слънчев след обяд седнала на крайпътен пън, с другите й деца, послушно наредени около нея, и с твърдата безчувствена глава на Мизерия, притисната силно към любещото й сърчице, как се поклаща от една страна на друга и тананика жаловита приспивна песен.

Нищо чудно, че пчелите подхващаха тази песен и й акомпанираха със сънено бръмчене или високо над главата й огромните борове, раздвижени в гъстака си от лекия полъх на Сиера — или бог знае от какво друго, — оставяха трепкащи светлосенки да играят върху чугуненото лице и караха детето, загледано в него с живата преобразяваща сила на обичта, да мисли, че то се усмихва.

Другите два члена на семейството бяха по-незабележителни. „Глориана“ — произнасяна като две думи: Глори и Ана — беше творение на баща й, който й беше дал и името, представляваше просто цилиндрично навито парче брезент от покрива на дилижанса, стегнато с връв така, че да се набележи врат и кръст, с грубо изписано с мастило лице, съвсем слабосилно и жалко мъжко изделие; и „Скъпия Джони“, който вероятно трябваше да представлява Джон Доримъс, млад собственик на дюкян, който понякога я снабдяваше със сладкиши. Мери никога не признаваше това и понеже всички, които живееха край този път, бяхме джентълмени, ние оставахме слепи за тази прилика. „Скъпия Джони“ по начало беше малка френологична отливка от пластмаса на глава и бюст от някоя витрина в малкото градче, изпросена от Мери, с тяло, направено явно от самата нея. Многозначителен беше фактът, че „Скъпия Джони“ винаги беше облечен като момче и имаше безспорно най-човешки вид от цялото й потомство. Наистина, въпреки четливо изписаните по цялата му гладка, бяла, гола глава психически способности, той имаше ужасяващо жив вид. Мери го оставяше понякога яхнал някой клон на крайпътно дърво и се случваше ездачи да скачат от конете си и да го разглеждат, а после да се връщат с озадачена усмивка, и беше всеобщо известно как Юба Бил спрял веднъж експресния дилижанс по искане на любопитни и молещи се пътници, след което тържествено настанил „Скъпия Джони“ до себе си на капрата и на Големия завой го връчи пред всички на Мери, която широко отвори очи от смущение и ние за първи път видяхме издутите й кръгли, обгорени от слънцето бузки да се изчервяват. Може да ви се види чудно, че при голямата й популярност и широко известните й майчински инстинкти тя не е получавала достатъчно истински и по-обикновени кукли, но много скоро се разбра, че тя не ги харесва — зарязва восъчните им лица, затварящи се очи и буйна коса в канавки или ги съблича голи, за да може да облече по-необичайните рожби на своята фантазия. Така стана, че строго класическият профил на „Скъпия Джони“ надзърташе изпод модна момичешка сламена моряшка шапка, с което напълно се заличаваха изключителните му интелектуални способности; близнаците Амплач носеха бонета на кеглените си глави и дори бе направен опит да се закрепи лененорус скалп върху желязната глава на Мизерия. Но нейните кукли бяха винаги нейна собствена творба — привързаността й към тях ставаше толкова по-голяма, колкото повече трябваше да напряга въображението си. Може да кажете, че това донякъде противоречи на навика й да ги изоставя в гората или в канавките. Но тя хранеше безгранично доверие към милостивите майчински чувства на природата и затова доверяваше децата си на лоното на Великата майка със същата вяра, с която се оставяше самата тя в своето сиротство. Плъхове, мишки, охлюви, диви котки и пуми никога не закачаха безпризорните й деца. Дори и стихиите бяха благосклонни: едно от близначетата Амплач, затрупано от виелица високо в планината, се появи усмихнато отново напролет, запазило непокътнато дървото и боята На тялото си. Тогава ние всички бяхме пантеисти и вярвахме безусловно в това. Мери имаше от какво да се бои само когато се излагаше на по-безобидните сили на цивилизацията. Но дори и тогава, когато домашният козел на Патси О’Конор рече да провери вкуса на загубената Мизерия, трябваше да отстъпи със загуба на три предни зъба, а мулето на Томпсън завърши схватката си срещу това чудо с желязна глава с навехнат заден, крак, рана и подут глезен.