Франсис Харт - Майка на пет деца

Но това бяха простите идилични дни на пътя между Големия завой и Рено; прогресът и благоденствието — уви! — доведоха подире си промени. Вече се мълвеше, че Мери би трябвало да тръгне на училище и господин Амплач — все още в щастливо неведение за волностите по отношение на името му, — като настоятел на училището в Дъквил беше намекнал, че бохемското скиторене на Мери било скандал за околията. Тя растеше в невежество, ужасно незнание на всичко освен на кавалерството, безкрайната нежност, деликатност и себеотрицание на простите работници около нея и не знаеше друга вяра, освен вярата в неизмеримата щедрост на природата към нея и нейните деца. Разбира се, между „момчетата“ от становете край пътя и няколкото женени двойки от селището се разгоряха ожесточени разисквания по този въпрос, но, разбира се, прогресът и „сополизацията“, както момчетата предпочитаха да я наричат, възтържествуваха. Проектирането на железопътна линия реши въпроса: на Робърт Фаукс, назначен за надзирател на строителен участък, дадоха да разбере, че дъщеря му трябва да получи образование. Нерешен остана ужасният въпрос за семейството на Мери. Никое училище не би отворило вратите си за тази разнородна сбирка и сърчицето на Мери щеше да бъде разбито от грубо разпръсване или героично изгаряне на децата й. Изобретателността на Джак Роупър намери средно решение. Позволиха й да си избере едно, което да вземе със себе си в училището, другите бяха осиновени от разни нейни приятели, а на нея й разрешиха да им идва на гости всяка събота следобед. Изборът беше жестоко изпитание, толкова жестоко, че, като знаехме несъмненото й предпочитание към първото й чедо Мизерия, ние за нищо на света не бихме се намесили, но в неочакваното й решение да вземе „Скъпия Джони“ и най-чуждият на светския живот между нас позна първия проблясък на женска тактичност — първото й подчинение на света на благоприличието, в който сега навлизаше. „Скъпия Джони“ без съмнение бе най-представителен, нещо повече — имаше и един образователен елемент в очебийните му, набелязани френологически органи. Приемните бащи бяха верни в попечителството си. Трябва да се каже, че години след това ковачът пазеше желязноглавата Мизерия на груба поличка, като олтар, близо до леглото си; никой освен самия него и Мери никога не узна за тайните, скришни и вълнуващи свиждания през първия ден на раздялата им. Узнаха се обаче някои факти за също такава вярност на Мери към друго нейно дете. Разправят, че един съботен следобед, когато началникът на новата линия седял в кабинета си в Рено на поверителен делови разговор с двама директори, на вратата леко се почукало. Тя се отворила за напрегнато личице, две сини оченца и синя престилчица. За изумление на директорите в изражението на началника настъпила промяна. Той хванал нежно детето за ръка, завел го до бюрото си, на което били пръснати документите на новата линия, и отворил едно чекмедже, от което извадил голяма кегла, чудновато облечена като кукла. Изумлението на двамата господа пораснало при последвалия необикновен разговор между началника и детето:

— Тя се оправя много бързо въпреки лошото време, но трябваше да гледам да не лудува — казал началникът с укорителен поглед към кеглата.

— Да — живо отговорила Мери. — И Скъпия Джони, и той е така, кашля ужасно нощем. Но Мизерия е добре. Току-що ходих да я видя.

— Има много скарлатина по тия места — продължил началникът със спокойна загриженост — и трябва много да внимавам. Но утре ще я поразходя малко надолу по линията.

Очите на Мери блеснали и се напълнили сякаш със синкава влага. Последвала една целувка, лек смях, свенлив поглед към двамата любопитни непознати; синята престилчица изхвръкнала вън и разговорът приключил.

Тя беше еднакво внимателна в грижите си към другите, но парцаленото бебе Глориана, намерило подслон в хижата на Джим Картър на Билото, живееше твърде далече за всекидневни посещения, затова Джим го донасяше редовно в събота следобед у Мерини, сложено да спи в пътните му дисаги или яхнало гордо отпред на седлото. В неделя имаше парад на всичките кукли, който поддържаше духа на Мери през следващата седмица.

Но дойде една събота и неделя, когато Мери не се появи и по целия път стана известно, че е била повикана в Сан Франциско да се види с някаква леля, която току-що била дошла „от щатите“. Беше празна неделя за „момчетата“, много отегчителна, някак си лишена от празничност неделя без тази фигурка. Но следващата неделя и по-следващата бяха още по-лоши и тогава се узна, че ужасната леля много харесала Мери и решила да я прати в аристократическо училище — манастирско училище в Санта Клара, — където, според слуховете, момичетата придобивали толкова съвършено възпитание, че собствените им родители не можели да ги познаят. Но ние знаехме, че това е невъзможно за нашата Мери и писмото, което дойде от нея в края на месеца, преди манастирът да затвори вратите си зад синята престилчица, ни увери в това и беше утеха за закопнелите ни сърца. То беше типично за Мери: не беше адресирано до никого в частност и ако не беше предвидливата й леля, щяло е да бъде изпратено отворено и изобщо без адрес. Беше отделен лист, който баща й ни връчи без думи, но когато си го предавахме от ръка на ръка, разбрахме го така, сякаш бяхме чули гласа на загубената ни другарка по игра.