Л. Хабърд - Врагът отвътре

До нея има още 222 фута! В литературата пишеше, че отгоре било предвидено да има направляема антена, но никога не я използвали след един почти фатален опит. А сега беше телевизионна антена.

Активаторът-приемник и Реле 831 бяха някъде там отгоре!

Навсякъде около мен имаше стъкло. Да, виждах на 50 мили. А освен това виждах и на 1250 фута надолу!

Имаше вентилационна шахта на тавана.

Започнах да треперя. Мразя височините. Дълбоко в душата си знаех, че ако се опитам да се кача там горе, това нямаше да е просто един фатален опит. Щеше да бъде НАПЪЛНО фатално!

Овладях замайването си, колкото да вляза н асансьора. И макар да се бях ядосал на скоростта ма тези три последователни асансьора, когато се качиха нагоре, аз я благослових, когато слизахме!

Като пристигнах отново на 34-та улица, се наведох и благоговейно погалих тротоара!

Глупава ситуация. На хиляди мили оттук, в Турция, можех лесно да преследвам Хелър. Сега той бе ше тук, само на няколкостотин стъпки горе в същата тази сграда и аз не можех изобщо да му хвана дирите! Да го „бибип“ Спърк! И Рат и Търб!

Знаех къде трябва да бъдат — в болницата „Силвъруотър Мемориъл“ на остров Рузвелт. Но не знаех под какви имена са се регистрирали.

Не успях да разбера как да стигна дотам с метрото. Взех такси.

Само защото знаех приблизителната дата на влизането и състоянието, в което бяха влезли, успях да ги намеря из отделенията „като грижовен приятел“.

И ето ги тях. Амбулаторни! Дори не бяха на легло! Седяха си сами в един салон за пациенти и гледаха телевизия! Нахалниците! Знаех, че бяха направили всичко това, просто за да получат ваканция за сметка на волтарианското правителство!

Те усетиха, че някой стои зад тях с убийствени намерения.

— Офицер Грис! — остана с отворена уста Търб.

Той вдигна гипсовете на ръцете си, сякаш да се зашити.

Рат не каза нищо. Челюстта му беше все още схваната.

— Какво правите тук? — каза Търб някак излишно.

— Върша вашата работа! — прогърмях към тях.

— Ш-шт! — каза Търб, като размахваше гипсовете ги.

— Защо „ш-шт“? — запитах аз. И наистина защо? Имаше само няколко старци и хронично болни в салона. Измет. — Вие пренебрегвате правителствените си задължения! Оставили сте Реле 831 включено! Каква небрежност!

Една сестра влетя от залата с изражение на лицето, което означаваше: „Какво има? Какво не е наред? Това е болница!“ Спрях я! Развях федералните си документи и след минути разговарях с главния администратор.

— Тези двама мъже са симуланти — казах аз. — Нарушават заповедта. Викат ги отново на служба. Кога можете да ги изпишете оттук?

Той беше впечатлен. Каза:

— Бележките показват сложни фрактури. Трябва да мине известно време, преди да може да им бъде свален гипса и бинтовете. Би било опасно просто да ги изпишем.

— Ако не сътрудничите, ще отрежа помощта за болницата — казах аз. — На правителството трябва да се служи.

Той знаеше това. Аз не му казах на кое правителство. Започна да раболепничи и каза, че ще напраии всичко, което може.

Върнах се и наредих на Рат и Търб да изключат онова Реле 831 колкото е възможно по-бързо. Дадох им телефонния си номер в хотел „Бентли Бъкс Де лукс“ и им казах кисело, че когато свършат със зяпането на телевизор, трябва да ми се обадят, че са се върнали на работа и че дотогава заплатата им се удържа.

Тръгаах си. Всъщност бях доста ядосан. Тук си скъсвах задника от работа, докато другите просто се размотаваха.

Но това не разреши проблема. Трябваше да разбера какво прави Хелър.

Върнах се до хотела с такси, което ми струваше скъпо.

Преди да предприемех следващата си стъпка, със сигурност трябваше да проверя Хелър.

Утанч беше излязла. Бях пропуснал обяда. Поръчах на рум-сървис да ми изпратят три коктейла със скариди и ги изядох мрачно.

И тогава — вдъхновение! Храната понякога има такъв ефект върху човека. Спомних си за телескопа.

Разопаковах го и излязох на терасата. Със сигурност една от онези стаи в Емпайър Стейт Билдинг беше неговата.

Имаше проблем с образа. Неясен. Някак жълт. Отидох и прочетох инструкциите.

Като се включи, този телескоп всъщност не е телескоп. Той хвърля лъч. Лъчът усеща другата страна на стена, като минава през пространствата между молекулите на стената, а след това не намира никакви. Когато не намери нищо повече, през което да минава, той прави едно петно от енергия, което действа като огледало. А образът на това огледало е това, което се връща към екрана. Имаше освен това и аудиорадар. Добре, добре. А пък наистина изглеждаше като телескоп.