Л. Хабърд - Врагът отвътре

Той пак припадна. Нямаше повече вода, така че го ритах, докато се свести.

— И още нещо — казах аз. — Изпратил съм на Ломбар някои поръчки, но искам да бъда сигурен. Трябва хубаво да се потрудиш, като използваш цялото си влияние върху Ендоу, и да изпратиш при следващото пътуване двама човека заедно с Одур — никакви провали. Трябва да пристигнат право тук, щастливи и непокътнати. Първата е графиня Крек. Вторият е доктор Кроуб.

Той плачеше, виеше, мяташе се и удряше с юмруци ио каменната пейка. Знаех, че това представлява опит да откаже. Бях подготвен.

Извадих един малък екран от джоба си. Включих го. Държах му главата така, че да го гледа.

Последва цялата секс сцена. Завърших със целувката и класическата забележка, която го бях накарал да изрече с помощта на хипнотична сугеетия. „О, толкова си по-добър от Ендоу!“ Ние, психолозите, си знаем работата.

— Ендоу ще ме убие! Ще ме затвори доживот! Заедно с маниаците!

— Точно така — казах аз. Да, наистина ние, психолозите, си знаем работата. — И ако онези тримата от Волтар не са мъртви, а двете лица не пристигнат с Одур, този запис отива право при Ендоу. Ясно ли е?

Когато пак го свестих, беше му ясно.

С доста трудности го накарах да репетира няколко пъти, после той пак припадна. Сърцебиенето му ставаше все по-лошо. Не можах да измисля с какво друго да го изтезавам, затова си тръгнах.

Беше майсторки удар!

Хелър беше поискал целулог. Кроуб умираше да съсипе някой красавец като Хелър. Така че можех да му пратя Кроуб.

Графиня Крек носеше върху тялото си двата фалшификата. Като пристигне, щях да измисля с какво да ги залича.

Графиня Крек така ще се разгневи и ще тормози Хелър, задето живее в публичен дом, че той няма да може да си гледа работата. Той ще забави темпото, а може би, както бях казал на Ломбар, графиня Крек ще го убие. Ломбар няма да ми откаже жена убиец.

А като очистя Хелър, независимо как, на Волтар няма да има графиня Крек, жадна за мъст. Ще се погрижа тя никога да не напусне Земя.

Всички свидетели мъртви. Фалшификатите с името на императора в моите ръце. Наистина гениален удар!

Земната психология не ми беше изневерявала досега и различните ФБР методи за събиране на доказателства, както и ноу-хау за скалъпване на обвинения, бяха следвани безпогрешно.

Легнах си спокоен, за първи път от много, много дни.

По някаква причина, вероятно разбираема, исках да видя, че „Бликсо“ си е заминал завинаги. Другите кораби идват и си отиват, но „Бликсо“ очевидно си имаше особен вид товар — лоши новини. Така че, ко гато се събудих след заслужения сън, се захванах с двеста фунта книжа, на които трябваше да се удари печат. Капитан Болц можеше да ги отнесе, слава Богу.

Бяха твърде много, затова направо седнах да ги подпечатвам, без да ги чета. Ръката ми се умори. Как беше успял Боуч само за десет дни да натрупа толкова много хартия за подпечатване? Но, разбира се, за него щяха да се погрижат. След още няколко седмици щяха да му направят цивилно погребение — вероятно ковчегът щеше да мине между две редици чиновници, направили тунел с писалките си, а на надгробния му камък щеше да пише: „Удари печат тук!“.

Опитах се да закрепя идентификационната си платка на стъпалото, но гърбът ми се умори от навеждане да сменям листовете. Забавлявах се с идеята да изляза навън и да намеря някой сляп просяк да подпечатва, но те хленчат толкова много, а напоследък се бях наситил на хленчене.

Свърших към десет вечерта. Намерих една количка и закарах книжата по тунела от моя кабинет до хангара. Двама работници ги натовариха на кораба.

За щастие Болц имаше ужасен махмурлук и не бяха необходими светски разговори. Беше оковал Ту-ту във верига и го бе заключил в една стая за ценности, за която имаше само един ключ. Беше се уверил, В опакованите в кашони топки с опиум са добре вързани, торбите с хероин няма да пропускат или да се търкалят насам-натам, а струпаните сандъци с амфетамин на „И. Г. Барбен“ няма да се разбият при голямо ускорение. Сбогува се с мен разтреперан — разтърсих ръката му твърде силно (толкова се радвах, че си заминаваше) и тръгна към летателната палуба.

Товарната платформа се понесе. Херметическите камери се затръшнаха. „Бликсо“ се надигна в цялата си мършава, очукана щлжина над илюзията за ланински връх и изчезна в тъмнината на нощта. Надявах се, че след шест седмици ще се приземи без затруднения на Волтар и основните ми гроблеми ще бъдат решени.