Л. Хабърд - Врагът отвътре

— Чакай малко — казах аз. — Къде е Утанч?

— Трябва да разбереш — каза той. — Тя е срамежливо, просто момиче от едно племе в пустинята Каракум. Не разбира нито от цивилизацията. Освен това все още е ужасена, след като цялата руска армия се опита да я изнасили. Пък и е много изтощена от дългото пътуване и от ужаса си от бягството от руските тюркмени. Трябва да й се позволи да се оправи и да почине един ден.

— Но къде е тя? — попитах аз.

— Вероятно в някой от сандъците — каза той.

— Ти не знаеш? — казах аз, без да мога да повярвам.

— Когато говорих с нея тази сутрин, каза ми да не любопитствам, защото това я карало да се черви.

— Значи си я виждал! Как изглежда?

— Не личи много от воала, но мисля, че изглежда точно като на снимката, която ти показах, когато ти я купи. Много е срамежлива. Не само беше с воал, но и едва едва се показваше от един сандък. А, да, ето разписката за продажбата.

Всичко беше на турски и имаше много печати и марка от заверка при нотариус. Пишеше, че някаква Утанч е собственост на някакъв Султан Бей. Като поех разписката, ръцете ми трепереха. Притежавах истинска, жива турска танцьорка! Тялом и духом!

— Може да се задуши в някой от онези сандъци — казах аз.

— Моят съвет е просто да я оставиш да си почине — каза шофьорът. — Тя е пустинно цвете. Дивачка. Крехка, чуплива. Не е свикнала с мъжете и е напълно чужда на цивилизацията. Аз просто бих я оставил да си почине.

И си тръгна.

Десетина минути по-късно от стаята се чу силен металически звук. След това още веднъж. Сетих се какво може да бъде. Някой затвори металните решетки. Въздъхнах с облекчение. Излязла е от сандъка и е заключила вратите.

Няма нужда да казвам, че през останалата част на деня не бях годен за нищо.

Стоях пред вратата и слушах. По едно време ми се стори, че чувам душа.

Часове наред се разхождах из двора.

Беше късна вечер. Притесних се, че момичето не е хапвало нищо. Стори ми се, че в стаята някой се движи. Отидох да повикам Мелахат Ханъм и я накарах да приготви поднос с вкусни неща за ядене.

Мелахат почука на вратата на стаята. Желязната решетка се отвори. Вратата бе открехната съвсем мъничко и после бързо се затвори.

Икономката се обърна към мен, озадачена. След това очевидно чу шепот от другата страна на вратата. Мелахат си тръгна. Желязната решетка пак се затвори.

После отново се чу металически звук!

Вратата към градината! Беше повикала Мелахат на вратата към градината! Да, естествено. Когато Утанч е отворила вратата откъм двора, видяла е мъж — мен. И естествено, веднага я е затръшнала.

От стаята се чу шептене, но беше трудно да се определи дали наистина някой шепти, макар че бях долепил ухо до вратата.

Вратата към градината се отвори и затвори. Видях Мелахат в двора. Махаше ми. Две от малките момчета изтичаха към нея. Тя се наведе и им прошепна нещо.

Момчетата хукнаха към другата част на къщата. Металически звук и вратата към градината се отвори, после пак се затвори и залости.

Мелахат се приближи до мен.

— Тя каза…

— Видя ли я? — прекъснах я аз. — Как изглежда?

— Беше зад една завеса — каза Мелахат. — Каза, че не й била определена прислуга и понеже видяла от прозореца двете момчета, искала те да й прислужват.

— О, разбира се — казах аз. — Диво пустинно момиче. Ще се чувства самотна без прислуга.

— Знаех, че ще се съгласиш, затова временно ги назначих за нейна прислуга.

— О, назначи ги за постоянно. Тя ще остане дълго тук.

Наистина щеше да остане. Принадлежеше ми, тялом и духом. Изглежда пак бе пуснала душа.

— Май пак се къпе — казах аз.

— Мисля, че къпе малките момчета. Бяха доста мръсни.

Сигурно беше така. След около десет минути едно от момчетата излезе от вратата към градината и дойде в двора. Беше това, което най-често сритвах. Косата му бе мокра и кожата му изглеждаше две бои по-светла. Носеше бродиран панталон и бродирано елече. Откъде ги е взел? Турски националем костюм! О, естествено, диваците от пустинята!

— Утанч — нахално заяви момчето, — каза, че е най-добре Султан Бей да се изкъпе и да облече тюрбан. Каза, че изглежда много неугледен, за да му пее!

Започнах да го ритам, но помислих и спрях. Чак сега проумях значението на вестта. Аха! Тя смята веднага да се заеме с работата!

Побързах. Взех си душ. Отидох в стаята с дрехите и изрових плат, който можех да увия около себе си като тюрбан, а също и кафтан.

Най-накрая излязох. Мелахат, Карагьоз и двете малки момчета се бяха заели със салона. Сега се радвах, че разреших на Карагьоз да купи всичките тези килими. Прислугата бяха сковали миндер и бяха сложили отгоре възглавници. Посочиха ми, че трябва да седна там. По средата на пода имаше купчина възглавници, на известно разстояние от миндера и по-ниско.