Л. Хабърд - Бойно поле Европа

— Естествено. Вие може би можете да ми съобщите сведенията, които желаем.

— Разбира се. А сега моля да ме извините. Полард, назначи разчет на тази алкохолна картечница и предай на нашата батарея да бъде готова. Уийзъл да закара обоза с возимото имущество на руснаците в дерето. Вашите войници — обърна се той към командира — ще получат пушките си и муниции. Ние ще задържим батареята и животните и цялото нелично имущество.

— Благодаря — каза командирът. — Ще си тръгнем по пладне. Разрешавате ли моите войници да останат тук дотогава?

— Естествено.

— Значи вие твърдите, че оттук до морето няма плодороден район?

— Честна дума, не зная да има такъв. Англия се изтощи без никакъв резултат и си позволявам да кажа, че вашата страна е в същото положение.

— Е… Сър, мога ли да бъда искрен?

— Разбира се.

— Никъде не сме изпратени. Ние сме последните от императорската бяла руска армия, която преди пет месеца беше разбита и прогонена от Москва. Новото правителство, вярвам, се придържа строго към неутралитет и съм сигурен, че то няма друга възможност. В Германия сега няма правителство, има само отделни офицери, разпръснати по места, останали незасегнати от насекомите, унищожаващи посевите, и болестотворните бактерии. Районите са изолирани от пояси изсъхнала земя. Искахме да се настаним в Париж, на две седмици път оттук, но там няма нищо освен глад. Смятахме да се доберем до брега с надеждата, че границите на глада не се простират чак дотам.

— Но не е така.

— Жалко.

— Къде смятате да отидете сега?

— Не съм сигурен, но случайни странници ми казаха, че може би в Италия има плодородни райони. Досега живяхме вън от родината си както дойде и можем да продължим да живеем така. Ние, изглежда, имаме пълен имунитет срещу войнишката болест, за което сме благодарни. Миналата година в Москва беше създаден серум и всички бяхме имунизирани.

— Вярвам, че ще намерите такова място в Италия — каза Лейтенанта и протегна ръка.

— Желая ви щастие — отвърна руснакът, поклони се, обърна се кръгом и се отправи начело на своята охрана и щаб към чакащите в долината под тях войници.

Лейтенанта ги наблюдава известно време. Доброто му настроение се върна. Той обиколи бригадата доволен като всеки командир, който е избрал подходяща тактика и стратегия, провел е успешна операция и е установил, че хората му са добре.

Следобеда, след като руснаците си отидоха, войниците на Лейтенанта се наслаждаваха на плодовете от победата. Всички без изключение ядяха лакомо сочно конско, изпечено от гордия Бълджър.

Осем дни Четвърта бригада живя с взетата от руснаците храна. Не беше кой знае какво, но все пак беше по-добро от намерените в изоставената преди двадесет години крепост сухари. Очевидно руснаците бяха срещнали и победили други сили на изток, защото в техните запаси имаше нещо като хляб, замесен от дървесни кори и дива пшеница, характерен за румънските войници, и вино, което елзаските войници правеха от някакви корени. Имаше и резервни куртки и шинели, очевидно взети от някой отдавна забравен влажен склад. Макар и мухлясали и проядени от молци, те бяха добре дошли особено поради жълто-кафявия си цвят, който се сливаше с багрите на настъпилата есен.

В края на осмия ден бригадата започна да проявява признаци на безпокойство. Все по-големи ята диви гъски отлитаха на юг, мъжете лежаха по гръб, гледаха замислено небесната синева и разсеяно ги брояха.

Лейтенанта крачеше по бетонната плоча на един бункер, господствал някога над долината. С новите си пушки и макар и недостатъчно муниции войниците не се бояха от слънчевата светлина.

В ушите му звучаха крясъците на дивите гъски, възвестяващи ранно настъпване на зимата. Тесните тъмнокафяви яки на пълзящите по пушките и падащи от тях гъсеници също показваха, че зимата ще е сурова. Потвърждаваха го и паяците.

Беше един от онези редки случаи, когато Лейтенанта не се усмихваше, което подсилваше ефекта на неговата сериозност. Когато го доближаваха, войниците стъпваха тихо, не се задържаха, бързаха да се отдалечат. Разчетът на батареята седеше мълчаливо край една обрасла с трева ниша в стената, войниците прилежно разглеждаха ботушите си и чак когато Лейтенанта ги отминеше, вдигаха глави.

Всички се надяваха, че знаят за какво мисли. Миналата зима не беше приятна: бяха я прекарали в една църква без покрив, пестеливо дъвчейки намерената там храна — която бързо се свършваше. По това време германците, вече убедени, че тяхната демокрация не може да издържи срещу френския крал, но с по-голямо влечение към храната, отколкото към славата, извършваха от време на време нападения. Бригадата бе влязла в онзи град с четиристотин и дванайсет души.