Л. Хабърд - Бойно поле Европа

— Удоволствие?

— Защо не? Хереро, помогни на Бълджър да прибере казаните.

Лагерът вреше от усилена дейност. Хората на Карстън работеха върху пневматичните картечници. Някога те се задвижваха с бензин и допълнително с ръчни компресори, но сега само ръчно. Четирима души ги зареждаха, докато Карстън проверяваше очуканите им мерници. С пневматиката се избягваше шумът, който разкриваше картечниците, и се решаваше проблемът с оскъдните муниции, защото те стреляха с куршуми британско производство, в които барутът беше изветрял. А такива боклуци имаше много. Бяха лоши оръжия, защото бяха предназначени за модерни свръхзвукови приспособления, които убиват на петстотин метра, но изпразнените кондензатори и изтощените батерии отдавна бяха изхвърлени по европейските бунища и бяха останали само колелетата и станоците.

Лейтенанта крачеше по просеката, проверяваше как се изпълняват заповедите му и очакваше да дойдат последните постове и да се покажат първите руснаци.

И изведнъж изскочи Уийзъл и извика:

— Мина!

В следващия момент всички я чуха и после я видяха. Падаше от небето. Някой, проявил съжаление към човека, никога не виждал такова нещо, блъсна Малкълм зад зарядната ракла. Мината падна точно насред просеката. Шрапнел изсвири злобно и профуча през вече осакатените дървета.

Изглеждаше абсурдно някой от сто и шестдесет и осмината да се е спасил от смъртоносния дъжд, още повече че минохвъргачката беше с голям калибър. Но щом осколките престанаха да свистят, хората отново излязоха на сечището. Бяха пострадали само един казан и един денк, при това последният съвсем леко.

— Тау-тау — извика Лейтенанта. — Заеми позиция в онзи коридор и ни прикривай.

— Слушам, мон Лейтенант.

— В колона по двама след мен! — изкомандва Лейтенанта и поведе бойците към централния вход на крепостта.

Пронизително засилващо се свистене като с магическа пръчка ги накара да залегнат. Мината избухна. Разхвърчаха се шрапнели. Но клоните още не бяха престанали да падат и хората забързаха през пушека към входа.

— Полард — извика Лейтенанта.

— Слушам, сър — отговори сержантът.

— Остани с мен. Малкълм, ти слез. Ние ще се оправим. Всички долу, веднага!

Двамата със сержанта започнаха да трупат сухи клони върху огъня. От входа Мауки извика:

— Мина!

Падна почти върху огъня.

Лейтенанта и Полард станаха и продължиха да трупат дърва върху огъня. После изнесоха сандъци — почти сто килограма безполезни патрони — и започнаха да ги изсипват върху натрупаните клони. Стар номер, почти толкова стар, колкото и патроните, но най-старите неща често са най-сигурни.

— Мина! — изрева Мауки.

Свистене, трясък и пламък. Върхът на едно дърво бавно се наклони и рухна на земята. Лейтенанта отново се изправи, смъкна над лицето си забралото на италианския си шлем, прибра пелерината плътно около тялото си и извика на Полард:

— Слез долу!

Сержантът с нежелание се подчини. В паузата между мините се чуваше как някои патрони в купа клони експлодират. Няколко тежки куршума отвяха полите на пелерината. Лейтенанта изпразни последния сандък и се втурна към входа.

Експлозиите зад него зачестиха.

Лейтенанта вдигна забралото и се мушна сред скупчилите се войници. После вдигна ръка да го следват и тръгна по коридора. Настилката беше неравна, разкъртена от корени. Тук-там стърчаха ръждясали железни греди, под тях бяха натрупани боклуци. След стотина метра минаха през казармено помещение. Върху изпочупените нарове лежаха скелети на войници, загинали от директно попадение на газов снаряд. Над него, на друго ниво, като забравени от времето праисторически чудовища, стояха изкривени и разядени от корозията останки от големи оръдия.

През амбразурите проникваха трептящи ивици светлина.

— Не знаех, че са останали такива крепости — каза Малкълм със страхопочитание. — Чувал съм за тях, но… Колко може да са мъртвите тук? И от какво са умрели?

— Крепостна треска, бунтове… После сапьорите измислили начин да хвърлят през амбразурите газови гранати.

Малкълм се спъна в съсухрен човешки труп — лъч слънчева светлина блестеше в златните медали, — после забърза подир Лейтенанта.

Около тях се чуваше шумолене — оцелелите плъхове бързаха да се скрият. Навремето бяха толкова безстрашни, че нападаха спящите и им изяждаха очите още преди да се събудят.

Колоната вървеше тихо. Войниците отдавна бяха извадили и последния кабар от подметките си, защото кабарите се плъзгаха по камъните и пречеха на пребежките. Не вървяха в крак нито в строй, защото всеки си имаше свои грижи, свой собствен начин на ходене и затова колоната се беше проточила. Макар че бяха минали години, откакто бяха служили в такива крепости, те инстинктивно вземаха предпазни мерки срещу директни удари отгоре, откъм тавана.