Л. Хабърд - Бойно поле Европа

Чу се кратко квичене — някоя предвидлива душа беше попаднала на прасе от типа, отдавна престанал да бъде домашно животно. Бяха голяма рядкост, за да се пропуснат, но сержант Ханли, строг шотландец, старшина на трети полк, безшумно отиде да въведе ред.

Мауки, който се беше изтеглил напред, се върна, злите му очи блестяха от възбуда.

— Всички са обърнати на юг. Шестима офицери и тридесет войници. Артилерията е над тях, вдясно.

— Джани — прошепна Лейтенанта на един италиански сержант с гладен поглед. — Разположи един взвод отсреща и се приготви да притиснеш артилеристите между теб и Тау-тау.

— Si 10 10 Да (ит). Б.пр. поклони се Джани. — Надявам се да имат храна.

— Някой да е чувал руснак да има нещо за ядене? — каза Лейтенанта. — Тръгвай.

С изключение на далечна стрелба не се чуваше никакъв звук. Батареята на височината беше престанала да реве, тъй като не беше сигурна за позициите на собствените си войници.

Лейтенанта погледна слънцето и за по-сигурно заби друга пръчка в центъра на едно равно място и измери сянката с педя. От половината час оставаха три или четири минути. Той смъкна забралото пред лицето си, всички войници направиха същото. Чуха се тихи щракания на затвори и на поставяни щикове.

Лейтенанта предпазливо ги поведе напред. До него Мауки трепереше от нетърпение, докато приготвяше любимото си оръжие — тояга с три синджира, на чиито краища бяха вързани парчета метал.

Вече бяха почти на билото, залегнали във високата трева, все още невидими за руснаците. Лейтенанта погледна слънцето, изсвири три пъти трелите на чучулига, почака и отново изсвири.

Откъм батареята прозвуча ужасѐн глас — и замлъкна. В следващия миг тревата около командния пункт оживя. Един руски офицер истерично закрещя команди, но тридесетте мъже вече бяха обкръжени от атакуващите войници на Лейтенанта. Изгърмяха две-три пушки. Разчетът на алкохолната картечница храбро се опита да обърне оръжието си, но като видя, че е безсмислено, отпусна ръце.

Командирът — още съвсем млад човек — се заокайва на висок глас, след това скочи и хукна да бяга. Оръжието на Мауки се уви около краката му и го повали. Той спокойно го размота и започна да разтрива глезените си.

Всичко свърши за секунди. Тридесетте пленници — само един бе леко ранен — бяха обезоръжени. Тау-тау се появи със състава на батареята и докладва, че Джани е завзел минохвъргачките, които не били две, а шест.

— Никакви жертви — докладва Тау-тау усмихнат.

Полард, малко закъснял поради едно останало скрито дере, беше сърдит. От Уийзъл дотича куриер и съобщи, че са взели цялото имущество на противника: като видели, че нападателите ги превъзхождат числено, руснаците се предали.

Лейтенанта свали шлема си, защото на слънце беше много горещо, и заедно с пелерината го подаде на Мауки, като в замяна взе една оръфана британска пилотка. Руският командир вече си беше възвърнал самообладанието и Лейтенанта привлече вниманието му с поклон.

— Задължен съм ви, сър.

Командирът, който говореше добре английски, на свой ред се поклони.

— С вашата маневра ме надхитрихте, сър. Поздравявам ви.

— Благодаря. А сега по-добре да отзовете войниците си преди да са прахосали всичките си муниции върху купа клони, пълен с патрони.

Командирът примигна, после се съвзе и се усмихна.

— Значи това е бил трикът.

— Под нас има стара крепостна система — отвърна Лейтенанта.

— Не познавам района.

— Което едва ли би могло да се очаква. Ние обаче ви чакаме вече три дни.

— Съжалявам, че подцених войските тук. Изпратиха ни преди три месеца да проправим път до морето и да огледаме района с надежда, че оттук може да се изпрати храна към вътрешността.

— Тук няма храна — каза Лейтенанта. — Всъщност, с ваше разрешение, ние ви атакувахме единствено защото бяхме информирани, че имате коне.

— Ах — възкликна командирът с разбиране, обърна се и заповяда на стоящия до него помощник да вдигне бял флаг.

— Надявам се — каза командирът, — че спазвате общоприетите понастоящем условия.

— Всички пленници ще бъдат обезоръжени и пуснати п цялото имущество задържано.

— Сър, макар че не обичам да моля уважаван от мен човек за снизхождение, аз се надявам, че ще ни позволите да задържим оръжията си. Местата, през които минахме, са пълни със скитащи банди.

— Разбира се, ако обещаете, че няма да ни нападнете — съгласи се Лейтенанта — и се закълнете в офицерската си чест, че ще се върнете при вашето командване.