Л. Хабърд - Бойно поле Европа

Тунелът се спускаше и известно време газеха до колене във вода. Рошавият ефрейтор Карстън, който отговаряше за картечния взвод, къткаше като квачка, докато пренасяха скъпоценните товари през трудни места — защото макар водата да не можеше да нанесе никаква повреда, резервоарите бяха толкова износени и изтънели, че от едно препъване и падане можеха да се пробият.

От време на време Лейтенанта чаткаше с кремък по огнивото си, за да намери тебеширен знак на стената и по него да определи правилната посока. Малкълм разбра, че мястото е картографирано наскоро. Той следваше сянката на пелерината, впечатлен от изражението на Лейтенанта, което виждаше при светлината на огнивото — в очите на Лейтенанта светеха искрици, а върху устните му имаше усмивка, сякаш цялата тази работа му доставяше безкрайно удоволствие.

Когато минаваха покрай амбразури, Малкълм чуваше изстрели — патроните в огъня експлодираха. Това създаваше впечатление, че просеката отчаяно се отбранява. Малкълм погледна Лейтенанта с уважение. И все пак за него Лейтенанта не беше важна личност. Никой от разпръснатите из Европа офицери не беше. Те, изглежда, бяха без нерви, не изпитваха никакъв страх, бяха способни да преживяват без нищо. Той беше чувал за някогашните офицери: как с изваден пистолет и с камшик подкарвали в атака нежелаещите да се бият войници, как изпълнявали глупави заповеди, атакували силно укрепени крепости и резултатът винаги бил големи кръвопролития. Беше чувал също, че много офицери били намирани с куршум в гърба. Но това беше ставало някога, преди двадесет години, преди една пета от едно отминало столетие. Някога, когато са избивали пленниците, за да не ги хранят, когато и най-малката проява на човечност е била поглъщана от варварската жажда за битка, обхванала Европа както само бяс може да обхване глутница кучета.

Не че Лейтенанта беше милостив. Него просто не го беше грижа. Хората му не принадлежаха на никое правителство, а на него — както и той принадлежеше на тях. Изглежда, всички хора с нерви бяха измрели и бяха останали само тези странни същества, на които бяха чужди такива човешки слабости като страх и смърт, мъже, които бяха усвоили особен начин на живот. Малкълм не се съмняваше, че чувството за милосърдие е непознато за Лейтенанта. Той следваше пелерината и си мислеше, че расата на воюващите, макар в някои отношения да заслужава похвала, в много други е дегенерирала. За тях боят беше станал необходимост, а храбростта бе празна дума. Доказателство за това беше фактът, че Лейтенанта бягаше от една войска само защото тя имаше оръдия.

Измъчваше го един въпрос: те напускаха лагера, но имаха ли някаква цел? И откъде щяха да намерят храна?

Напред се провидя неясно петно светлина. Бурени бяха закрили изхода, покривът се беше срутил. Наложи се да пълзят по корем, за да излязат.

Лейтенанта предпазливо се огледа. Пред тях се простираше окоп, някога свързан със задната част на крепостта. Беше изкопан в спускаща се с наклон на север урва. Бяха преминали под хълма с командния пункт на руснаците.

Всички войници излязоха. Нито един храст не помръдна, не издаде тяхното присъствие в окопа. Те не се струпаха накуп, а се разпръснаха в укритието.

— Полард, заеми източния склон — прошепна Лейтенанта. — Тау-тау… къде си?

— Тук съм, мон Лейтенант — обади се Тау-тау.

— Видя ли ги?

— Да, мон Лейтенант. Те са толкова млади, толкова млади…

— Ясно. Заеми западния склон. Билото. След половин час по слънцето ще чуеш сигнал за атака. Карстън, чакай тук. В случай че отгоре открият огън, прикривай отстъплението ни. След като се изнесем, ела бързо с хората си. Уийзъл, открий имуществото на противника. Вземи шестима и обезвредете постовете без никакъв шум.

— Слушам, сър.

— Първи полк с Полард, втори с Тау-тау, трети с мен. Никаква стрелба! Да се действа само с жици, тояги и ножове. И не убивайте командира и офицерите им.

Заповедта беше предадена тихо като лек полъх на вятър. После Полард замина и една трета от бригадата се стопи. Другата трета — на Тау-тау — също изчезна беззвучно. Лейтенанта заби една пръчка в земята да определи накъде пада сянката. Слънцето беше още много ниско и мъглата още не се беше вдигнала. Откъм върха се чуваха пушечни изстрели и от време на време избухвания на мини.

Скоро Лейтенанта даде знак с ръка, излезе от окопа, изпълзя изпод храстите и тръгна към билото. Малкълм остана при Карстън.

Трети полк се плъзна тихо нагоре по склона. Не можеха да видят билото, защото теренът беше неравен и осеян с безброй дупки от снаряди. От време на време пред тях изскачаше заек и бързо изчезваше. Войниците избягваха зайците, защото те носеха смъртоносна болест, и макар че всички бяха с имунитет, не искаха да рискуват. Само птиците бяха добра плячка, но на войниците им се повдигаше от тяхното месо и те рядко си правеха труда да поставят примки.