Дейвид Уингроув - Бялата планина

Техниците се бяха държали настрана. Сега един от тях, отвратен от онова, което бе извършил лидерът на Пин Тяо , се спусна и бутна Гезел. Заби спринцовка в ранената глава, после взе да натрива раните с мехлем, като през цялото време нареждаше нещо на животното, сякаш беше дете. След миг главата клюмна. Врявата утихна бавно, главите се успокоиха, а онези, които бяха най-близо до ранената, също изпаднаха в подобен транс.

— И все пак — обади се след малко Де Вор, — ти доста добре се справи с нанесената вреда. Аз самият не бих се справил по-добре.

Забеляза как Гезел хвърли колеблив поглед към Ашър и веднага разбра, че той няма нищо общо с ритуалните самоубийства. Точно щеше да допълни нещо, когато в мрака отляво се разнесе глас:

— Хареса ли ти? Идеята беше моя.

Де Вор бавно се обърна — бе разпознал гласа на Мах. Присви очи — не разбираше. Мах беше последният човек, който той би очаквал да се опита да спаси репутацията на Пин Тяо . Колапсът на „изравняващите“ само би увеличил влиянието на собственото му тайно „движение в движението“ — Ю .

Освен ако … обърна се и впери поглед в лицето на Гезел, докато Мах се приближаваше.

Разбира се! Гезел беше извън играта! Сега де факто Мах беше лидер на Пин Тяо . И по-рано го беше усещал — затова Гезел беше толкова докачлив. Затова беше започнал да се обгражда с охрана. Гезел знаеше. И се страхуваше.

Мах изглеждаше по-висок и широкоплещест отпреди. След това Де Вор се досети. Той беше в униформа — униформата на Резервния корпус на силите за сигурност. Тъмната му дълга коса беше стегната в малък кок на тила, обичайната му брада беше обръсната. Приближи се с небрежна походка, пусна насилена усмивка към Гезел и се обърна с гръб към колегите си.

— Куражлия си, Търнър, трябва да призная. Ако аз бях на твое място, това тук щеше да е последното място, където бих дошъл.

Де Вор се усмихна.

— Играх на късмет. Предположих, че изненадата да ме видите тук ще ви накара да ме изслушате. Дори и вашият приятел — онзи, дето толкова бързо се пали.

Гезел го изгледа на кръв, но не каза нищо. Сякаш присъствието на Мах го неутрализираше.

Мах кимаше.

— Съжалявам. Бент понякога оставя обстоятелствата да му се качат на главата. Но е свестен човек. Иска онова, което искам и аз.

Де Вор премести поглед от единия към другия — опитваше се да проумее какви точно са новите им отношения. Но едно беше ясно. Мах беше номер едно. Сега само той говореше от името на Пин Тяо . За една нощ илюзията за равенство — за комитет — се бе изпарила и бе останала оголена борба за власт. Борба, която — явно — Мах беше спечелил. Но беше ли спечелил нещо съществено? Беше ли я спечелил само за да види как унищожават Пин Тяо ? Ако беше така, той изглеждаше забележително спокоен.

— А какво искаш? — попита той. — Нещо ново ли или все същата стара формула?

Мах се разсмя.

— Има ли значение? Интересува ли те още?

— Дойдох тук, нали?

Мах кимна — лицето му придоби малко по-замислен израз.

— Да — и отново се разсмя. Беше странно. Изглеждаше поотпуснат, отколкото Де Вор изобщо някога го беше виждал. Човек, който не чувства бремето на грижите на гърба си.

— Знаеш ли, бях наистина изненадан, когато се свърза с нас. Зачудих се какво ли би могъл да искаш. След Бремен си мислех, че няма да искаш да имаш нищо общо с нас. Направих каквото можах, за да поправя вредата, но … — той сви рамене. — Е, всички знаем как е. Ние сме дребни рибки в огромното море от хора и ако морето се обърне срещу нас…

Де Вор се усмихна вътрешно. Значи Мах познаваше Мао. Но дали притежаваше упоритото търпение на Мао? Имаше ли стоманената воля да чака дълги години, за да види мечтата си, претворена в реалност? Това, че бе създал Ю , означаваше, че го притежава. И точно затова той бе дошъл тук. Да поддържа връзка с Мах. Да отхвърли Пин Тяо и да се хване с Ю . Но изглеждаше, че Мах все още не е приключил с Пин Тяо . Защо? Дали Ю все още не бяха готови? Дали Пин Тяо не му бяха нужни още малко — може би за прикритие на другата му дейност?

Заби поглед надолу, докато решаваше как да го изиграе, после се усмихна и отново срещна погледа на Мах.

— Да кажем просто, че ви вярвам, ши Мах. Станалото беше нещастна случайност. Трагична, нека го кажем. Но не и непоправима. Ние имаме търпение — и вие, и аз. Търпение да въздигнем сградата от пепелта, нали така?

Мах присви очи.

— И си мислиш, че можеш да помогнеш?