Дейвид Уингроув - Бялата планина

Засмя се. Да, Мах, смятам да те изям. Да направя от черепа ти купичка за ориз и да пирувам с мозъка ти. Защото така стоят нещата в този наш малък свят. Човек човека изяжда — и така е от време оно.

Когато се приближи до транспортьора, забави крачка — оглеждаше се дали няма да забележи нещо нередно. След това се пъхна доволен вътре и остави лейтенантите си да се качат във втората машина.

Веднага седна, закопча ремъците и машината рязко се издигна нагоре, още преди напълно да затвори вратата — пилотът следваше дадените му по-рано инструкции до буквата, за да отстрани всякаква възможност за преследване или засада.

Щом земята пропадна долу, той се усмихна, като се сети за равенството, което бе построил наум. Да, всички те, до последния, бяха животни мръвки, включително и той. Но той можеше да мечтае. О, да, можеше да мечтае. И в мечтите си ги виждаше — много по-изящни и чисти зверове, всяка следа от тлъстина и грубост — изкоренена от природата им. Високи, стройни създания, изваяни като стъкло, ала твърди като стомана. Създания от лед, проектирани така, че да преживеят и най-лошото, което би могла да излее върху тях вселената. Оцеляващи.

Не… Нещо повече. Наследници.

Разсмя се. Това беше то — името, което търсеше. Наследници . Записа думата в импланта на китката си, после затвори очи, отпусна се и остави главата си да падне назад.

Да. Наследници. Но първо трябва да унищожи онова, което им пречеше да се появят. В това Цао Чун е бил прав. Новото не може да възникне, докато съществува старото. Неговите наследници не можеха да се възправят в целия си ръст в този смачкан малък свят, изграден от нива. Значи старото трябваше да си отиде. Нивата трябваше да бъдат изравнени, стените — разрушени, вселената отново да се отвори. За да могат те да просъществуват. За да може всичко да тръгне пак напред — напред, към крайната цел: абсолютният контрол на съзнанието над материята. Само тогава можеха да спрат. Само тогава можеше да се стигне където трябва.

Потрепери. Това беше неговата мечта. Да ги накара да възникнат. Създанията от лед. Създания, които превъзхождат самия него. Каква по-прекрасна цел би могла да съществува? Каква по-прекрасна цел?

Ханс Еберт спря на вратата и склони глава в уважителен поклон, после влезе с отрупания поднос в ръце. Щом се приближи, Ноченци, Толонен и тангът леко се дръпнаха и го оставиха да постави подноса на освободеното място. Бяха се затворили от три часа и обсъждаха въпросите за наказателните и за новите мерки, които трябваше да предприемат силите за сигурност.

Ли Шай Тун се усмихна и пое купичката ча от младия майор.

— Не трябваше, Ханс. Щях да изпратя прислужник.

Главата на Ханс остана сведена още миг.

— Бяхте потънали в задълбочена дискусия, чие хсия . Реших, че ще е най-добре да се погрижа сам.

Старият танг се засмя тихо.

— Е, Ханс, радвам се. Не бях осъзнал колко време е минало и колко съм ожаднял.

Тангът понечи да отпие, но Еберт прочисти гърло.

— Простете, чие хсия , но бихте ли ми позволили?

Ли Шай Тун се намръщи, после разбра какво има предвид Еберт. Подаде му купичката, видя как младежът отпи, след това избърса с кърпичка мястото, където устните му бяха докоснали чашата, и я подаде обратно на танга.

Тангът погледна към Толонен и Ноченци и видя отразено по лицата им собственото му задоволство. Еберт беше прекрасен младеж и беше прав да настоява да опита ча , преди тангът да пие от него.

— Няма прекалена предпазливост, чие хсия.

Ли Шай Тун кимна.

— Съвсем си прав, Ханс. Но какво би казал баща ти?

— На вас — нищо, чие хсия . Но съвсем сигурно би ме смъмрил, че не изпълнявам дълга си на негов син, ако ви бях позволил да пиете от чая, без да съм го опитал.

Отговорът отново много хареса на тримата възрастни мъже. Еберт се поклони отново на своя танг, обърна се и започна да налива чай на генерала и маршала.

— Е, Кнут? — отново подхвана тангът. — Смяташ ли, че сме ги изловили всичките?

Толонен се изправи малко, пое купичката от Еберт и чак тогава отговори:

— Не всички, чие хсия , но бих гарантирал, че ще мине цяла година и даже повече, преди пак да ни създадат проблеми, ако изобщо ни създадат. Ханс се справи чудесно. И стана много хубаво, че се задействахме още тогава. Ако се бяхме забавили само час, нямаше кой да ни информира за тези боклуци и никога нямаше да се доберем до тези клетки. А сега…

А сега те практически бяха унищожили Пин Тяо . След ужаса в Бремен отново имаше усмивки. Мрачни усмивки на задоволство от добре свършената работа.