Дейвид Уингроув - Бялата планина

Спря, приклекна на стълбата и спусна ръка надолу. Кракът му се беше натъкнал на нещо. Нещо твърдо, което обаче поддаваше.

Беше мрежа. Здрава охранителна мрежа, опъната през шахтата. Протегна ръка и затърси повърхност. Да, ето! — издигнатият ръб на врата, вградена в мрежата. Опипа го. На най-далечния от стълбата ръб напипа лека вдлъбнатина, в която можеше да влезе гаечен ключ, но вратата беше заключена. Ако трябваше да продължи нататък, трябваше да я разбие.

Изправи се, вкопчи се здраво в стъпалото и се приготви, после здраво удари с крак. Ключалката поддаде с рязко изпукване и го повлече надолу със себе си — ръката му се откъсна от стъпалото, тялото му се загърчи.

Падаше. Инстинктивно се сви на топка и се приготви да посрещне удара, но той дойде по-скоро, отколкото очакваше, и го разтърси.

Претърколи се на една страна, след това се надигна и си пое дъх на пресекулки. Лявото рамо го болеше.

Зачака напрегнато в притихналия мрак — опитваше се да долови изщракването на предпазител или трополенето на граната, но не последва нищо — само дълбокият ритмичен пулс на помпите точно под него. И нещо друго — нещо толкова слабо, че отначало му се стори, че си го въобразява.

Кар несигурно се изправи на крака, после тръгна по посока на звука, опипом търсейки пътя си.

Стената се оказа по-близо, отколкото си мислеше. Известно време ръцете му търсеха безплодно, след това откриха онова, което търсеха. Коридор — малък, нисък тунел, в който едва успя да се натика. Спря се и се ослуша. Да, оттук идваше. Сега го чуваше съвсем ясно.

Обърна се настрани и навлезе навътре, като бавно се придвижваше по тесния тунел. Темето му опираше в тавана. Някъде по средата спря и отново се ослуша. Звукът сега идваше по-отблизо; не можеше да сбърка ритъма му. Протегна ръка и пръстите му напипаха решетка. Веднага позна какво е. Беше вграден шкаф — същият, какъвто имаше в общежитието.

Плъзна ръка през решетката, вдигна я и бавно я закрепи в процепа отгоре. Спря и отново се ослуша, опрял ръка на дъното на нишата, после бръкна навътре — търсеше…

Почти веднага напипа нещо топло. Леко отдръпна длан — беше усетил леката промяна в ритъма на дишането й. Изчака то да се нормализира, след това отново протегна ръка и опипа формата. Беше длан, пръстите сочеха наляво. Опипа по-нататък, после се усмихна — пръстите му напипаха нещо по-твърдо и по-студено. Пистолетът й.

Известно време не помръдна — беше затворил очи и се вслушваше в простия ритъм на дишане на жената и в дълбокото вибриране на помпите. В мрака те оформяха нещо като контрапункт и за момент той се отпусна — двата звука се преплитаха някъде дълбоко в него; Ин и Ян, които се уравновесяваха един друг.

Мигът отмина. Кар отвори очи в мрака и потръпна. Срамота. Искаше му се това да свърши по друг начин, но нямаше как. Провери оръжието си, след което дръпна визьора надолу и включи лампата. Тясната ниша веднага се изпълни със светлини и сенки.

Кар притаи дъх и се вгледа в жената. Тя лежеше на една страна с лице към входа, едната й ръка беше сгъната на гърдите й. На перлената светлина на лампата тя изглеждаше направо красива — сънят беше смекчил азиатските й черти, силата й — съвършената костна структура на лицето и раменете й — беше някак си подчертана. „Прилича на Мари“ — помисли си той и се изненада от тази мисъл. Докато я гледаше, тя помръдна, леко отмести глава и очите й потрепнаха насън под клепачите.

Той отново потръпна — спомни си какво му беше казал за нея пазачът, Лайден, и какво бяха казали двете момченца на Чен. В същото време пред очите му се появи и убитото момче в клуб „Водно конче“, и мекото, отвратително разточителство на това място. Почувства се объркан. Тя наистина ли беше негов враг? Дали това силно, красиво създание наистина беше толкова различно от него самия?

Извърна глава и си напомни, че е дал клетва за вярност пред танга. После се стегна, вдигна пистолета си, постави го на един пръст разстояние от съненото й лице и щракна предпазителя.

Звукът я събуди. Тя се усмихна, протегна се и се обърна към него. За миг тъмните й очи се взираха сънено, след това тя мигна, разбра какво беше станало и замря неподвижно.

Той се разколеба — искаше да обясни, искаше му се тя да го разбере — поне сега.

— Аз…

— Недей… — прошепна тя. — Моля те…

Думите й сякаш му сториха нещо. Отдръпна пистолета назад, взря се в нея, после отново се наведе напред, извъртя го и го допря до слепоочието й.