Дейвид Уингроув - Бялата планина

Той смъкна визьора, наведе се и огледа стените за следи от топлина.

Нищо. Точно както очакваше — следата беше студена. Вдигна визьора и тежко въздъхна. Онова, от което наистина имаше нужда, беше сън. Дванайсет часа, ако е възможно, четири, ако има късмет. Хапчетата, които вземаше, за да се държи буден, имаха ограничен ефект. Мисловните процеси се влошаваха, рефлексите се забавяха. Ако не успееше да я намери скоро…

Облегна се на стената, прикрепи се с една ръка, после спря и погледна надолу. Пръстите му бяха напипали нещо меко и лепкаво. Вдигна длан към устата си и близна. Беше кръв, съсирена наскоро.

Нейна? Сигурно. Никой друг през последните няколко часа не беше идвал тук. Така че може би тя беше ранена при престрелката. Поклати озадачено глава. Ако беше така, защо не бяха открили кървава следа в коридорите навън? Освен ако не я бяха забелязали.

Приближи се до края на платформата, опипа надолу — пръстите му затърсиха и най-накрая, на върха на сервизната стълба, три стъпала по-надолу, отново напипаха лепкаво петно.

Надолу. Беше слязла надолу.

Кар се усмихна, след това извади пистолета, обърна се, прехвърли се през ръба, изви се назад и обутият му в ботуш крак се протегна към стъпалото.

Към дъното на шахтата стана по-тежко. По-тънките сервизни тръби, които се разклоняваха от огромните артерии, изобилстваха тук и на Кар му беше много трудно да се промъква и да се дърпа по-далече от стената, докато търсеше път надолу.

Кървавата диря бе свършила на една платформа на тридесет нива по-надолу от мястото, където я откри за първи път. Беше прекарал двайсет минути в търсене на други следи, но не откри нищо. Чак когато се бе доверил на инстинкта си и бе продължил да слиза надолу, намери нещо — обвивка от лейкопласт, натикана в една цепнатина в стената на канала.

Възможно беше да е излязла през някоя от капандурите на поддръжката на палубата оттатък. Възможно, но не много вероятно. Сега и охраната на всички съседни палуби беше вдигната по тревога. Нито пък тя би могла да повтори номера. Беше изгубила много кръв. В това състояние да се изкачва щеше да й дойде твърде много.

Освен това инстинктът му подсказваше къде би могъл да я намери.

Кар продължи да си пробива път нататък, нащрек и за най-дребното помръдване, най-дребното изменение в бавния ритмичен пулс, изпълващ въздуха. Интензивността на звука като че ли нарастваше, докато той слизаше надолу — дълбока вибрация, която отекваше във въздуха също толкова, колкото и в костите му. Той спря, погледна нагоре през преплетената мрежа от тръби и си представи, че огромният, висок две ли канал е гигантска флейка, огромна кун ти , която трепти на самия праг на слуха и свири една-единствена безкрайна нота в песен, написана за титани.

Продължи надолу — сега внимаваше повече, усещаше, че дъното на шахтата не може да е далече. Въпреки това се изненада, когато, докато се промъкваше през едно гнездо от стърчащи тръби, краката му не срещнаха нищо. Известно време се задържа там, напрегнал мускули, докато краката му сляпо търсеха къде да се захванат, после отново се издърпа нагоре.

Приклекна и се взря в преплетените тръби. Там долу нямаше нищо. Нищо освен мрак.

По всяка вероятност тя беше там, в тъмното, и го чакаше. Но колко надолу? Двайсет чи ? Трийсет? Дръпна визьора надолу и превключи на ултравиолетово. Зрителното му поле веднага се изпълни със силно червено сияние. Разбира се… беше я усетил по-рано — топлината, която идваше отдолу. Там бяха големите помпи — точно отдолу. Кар вдигна визьора и поклати глава. Нямаше смисъл. Тя можеше да се разхожда накъдето си иска на яркия фон от топлина — знаеше, че не могат да я видят. Той не можеше да използва и лампа. Това би издало само къде се намира той самият много преди да му се удаде да я намери.

Какво тогава? Бомба светкавица? Парализиращ газ?

Последното имаше смисъл, но той продължаваше да се колебае. След това се реши, обърна се и тръгна към стената.

Трябваше да има път надолу. Стълба. Щеше да я намери и да слезе в мрака.

Тръгна надолу напрегнат, като се ослушваше и за най-малкото движение отдолу. Обутите му в ботуши крака намираха стъпалата с деликатност, изненадваща за толкова едър мъж. Тялото му беше полуизвърнато към мрака в центъра, оръжието — извадено и готово за стрелба. Въпреки това поемаше голям риск и го знаеше. Тя нямаше „нощно зрение“ беше съвсем сигурен в това — но ако беше там долу, съществуваше определена възможност тя да го види първа, макар и само като сянка върху сенките.