Ървин Уелш - Порно

— Отдолу, точно под този апартамент.

— Ще те взема в осем — казвам. После се обръщам към Лари. — Хайде, човече… — сграбчвам го и го избутвам.

Слизаме по стълбите, а шушумигата ми мрънка.

— Мамка му, Франк, моята щеше да се навие, ако не ме беше издърпал!

Направо му казвам:

— Гаджето изобщо не се интересува от теб, нещастно копеле! Нещо да кажеш за мен обаче, с тая Кейт, а!

— Тия са лесен улов, постоянно без пари и веднага се лепват като видят, че имаш пачка.

— Да, бе, само дето не се залепиха за теб, копеле нечестиво — викам му. Той не изглежда особено доволен, но не може да каже и гък. Наглостта му се е изпарила като на изпразнен хуй и се шашка какви ще ги разправя на Дони.

Това си е негов проблем. Само няколко часа откакто съм на вън и се уредих с пичка. При това младо, свежо гадже, както си трябва! Световен рекорд, копеле, ще си наваксам за цялото изгубено време!

Сик Бой постоянно подсмърча, човката на това копеле направо шурти, повече от моята шурти, значи. Като ручейче е, човече, криволичи, криволичи и стига до горната му устна. Мине не мине и издърпа кърпичка от пакетчето Клийнекс, но това не помага, не помага значи, защото носът на котака продължава да тече като ручейче. И какво още правят ручейчетата? Ромолят и бълбукат, човече, направо те засипват с гърголене. Това прави и той в момента, не спира да дудне, което мен не ме притеснява, обикновено хич не ми пречи, но сега се спичам, защото Али слуша всичките тия простотии. Направо попива всяка дума, човече. Идеята да дойдем в Порт Съншайн и да го видим не беше моя, беше си чисто нейна, на сто процента. Може би беше глупаво от моя страна да идвам насам оня ден и може би бях прекалено несправедлив към котака, но нервите ми бяха пред скъсване, а и преди и той достатъчно дълго е бил на тоя хал, че да прояви малко съчувствие. Но не, копелето се интересува само от себе си. Толкова е фрашкан със самочувствие, че се чудя как остава място за коката, дето я дърпа. Сега не спира да мели за някакви филми, за индустрията и подобни простотии. Лошото е, че тя му се връзва и още по-лошото е, че надушвам как се връща миналото…

Ревнив… Безполезен… И двете, човече, и двете.

А Сик Бой не се е променил много, човече. Не, не, не е, котакът със сигурност си е същия, защото не спира да плещи на любилата си тема — себе си, себе си и своите големи кроежи и планове.

Оставя ни малко на мира чак, когато барът се напълва и клетата стара женица, която се пробва да се справи сама, започва да го вика. Той два пъти подред се прави, че не я чува, но накрая става и се включва да помага с крайно нежелание зад бара.

— Чудесно е, че се видяхме със Саймън отново — казва Алисън и се разприказва за старата тайфа, за Кели, за Марк и Томи, клетия Томи, човече.

— Да, Али, Томи наистина ми липсва — казвам и страшно ми се приисква да поговоря за Томи, защото понякога сякаш е напълно забравен, а не е правилно така, не е хубаво. Като започна да говоря за него, често другите се цупят, все едно съм някакъв гробовен тип, но не, няма такова нещо, аз просто искам да си спомням за него, това е, нали разбираш?

Али ходи на фризьор днес и си подстрига косата, но остави бретона си дълъг. Честно казано, повече я харесвах преди, но си затраях. Подобна забележка може да преобърне лодката, ако ти се клати положението с някое гадже, гаранция.

— Да — казва тя и пали фас, — Томи беше чудесно момче. — После се обръща към мен и изпуска дима, а от очите на моето момиче лъха студ. — Но хероинът го довърши.

Оставам като треснат, човече, не мога да произнеса даже Шотландска Футболна Асоциация, човече. Трябваше да й кажа, че Томи не беше толкова затънал, а просто извади лош късмет, защото другите се боцкахме много повече, но не й го казвам, защото Сик Бой пристига с още пиене и си е все същия Сик Бой. Сик Бой отвсякъде.

В главата ми се въртят като развален грамофон: ЛОНДОН… ФИЛМИ… ИНДУСТРИЯТА… ЗАБАВЛЕНИЯ… БИЗНЕС ВЪЗМОЖНОСТИ…

Не удържам, човече, седя яко друсан, слушам тия простотии и някаква злобица започва да ме яде и питам:

— Значи, в Лондон не си работил за себе си, така да се каже?

Сик Бой се изпъва като бастун, гръбнакът му сякаш се вдървява от коката и той ме изглежда сякаш току-що съм казал, че италианската му майка духа на ченгета. О, да, в очите на котака има истинска омраза, но той не казва нищо, само студено се вторачва в мен, значи.

Това ме изнервя и някак имам нужда да кажа нещо отново:

— Не, човече, исках да кажа, само си мислех, че като си тука, така да се каже…