Ървин Уелш - Порно

— Veritas odium parit — казва някак мъдро Доуд. — Истината извиква омраза — добавя той заради мен.

Направо е лудост, дето съм се хванал да пиша книга като не мога да си напиша името, а Братчеда Доуд е като някакъв учен, по латински, значи, а е Глазгоу, така да се каже. Никога не би си и помислил, че в Глазгоу има училища, но явно има и сигурно са по-добри от нашите. Та, питам аз добрия Братчед Доуд:

— Откъде знаеш толкова много неща, Доуд, латински и така нататък?

И той обяснява, докато аз завивам нов джойнт.

— Аз съм обикновено момче, което се е самообразовало, Спъд. Ти просто произхождаш от различна култура от нас, протестантите, значи. Не казвам, че не можеш да си като мен, защото можеш. Просто изисква повече усилия от такива като теб, защото не ви е в културата. Разбираш ли, ние сме стъпили здраво на традицията на преподобния Джон Нокс, шотландското протестантско образование на работническата класа. Затова и аз съм инженер по професия.

Тук нещо не стоплих, не му хванах мисълта на добрия котан.

— Но ти не работеше ли като охрана?

Доуд клати пренебрежително глава, сякаш това е незначителна подробност.

— Само временно. Докато си уредя нов договор в Близкия Изток. Бачкам само, за да се намирам на работа. Не искам да те обиждам, приятел, но ще ти го кажа, защото виждам, че имаш потенциал. Работи напусто, но залудо не стой. Otia dant vitia. Това е разликата между предприемчивия протестант и безхаберния католик. Бихме работили всичко само да не губим форма, да запазим дисциплината си, докато не се появи следващото голямо нещо. Няма начин просто да дремя и да пилея парите си от Оман.

Започвам някак да се чудя, колко ли кеш е струпал котака в кошничката си в Клайдсдейл Банк.

Беше хубаво, че отново видях прекрасната Алисън, макар скандалът с онова друсано пършиво деграде, което се влачи с нея, да ме разстрои. Ще се опитва да хапе, мършавият му наркомански задник. Трябваше да го изхвърля на улицата и да го изгорят с другите боклуци на сметището.

Нещата или се оправят или се скапват. Сещам се за Спъд и си мисля, че най-лошото вече е минало. Но не би. Става още по-лошо. Влиза познайте кой!

— Сик Бой! Съдържател на шибан пъб! Ти, да въртиш пъб в Лийт! Знаех си, че ще намериш начин да не излизаш от кръчмата!

Мъжът носи старомодно кафяво яке-бомбър, вехти маратонки Найки, дънки Ливайс и нещо, което прилича на архаичен модел риза Пол и Шарк на райета. Разбира се, цялостният ефект просто крещи — „Пандизчия“. Може по слепоочията и да има малко сребро, а по физиономията някой и друг „Марс“ отгоре, но копелето изглежда в отлична, форма. Не по-дърт и с един ден отгоре, сякаш е прекарал цялото това време на санаториум, а не в пандиза. Сигурно по цял ден е блъскал щанги. Дори среброто по слепоочията му изглежда нереално, все едно някой гримьор от киното го е лепнал отгоре само, за да постигне ефекта на състаряването. Буквално загубвам ума и дума.

— Не вярвах, че ще доживея този ден! Казах ти, че ще се върна, копеле! — повтаря той, демонстрирайки, че ни най-малко не е загубил своята склонност към отегчително повторение и дори я е доразвил в чудесните парникови условия на панделата. Представи си да си затворен в една килия с това чудо! По-добре да ме хвърлят на лъвовете!

Челюстите ми се свиват и бавно скърцат една в друга. Определено не е само от коката, която взех преди да дойдат Мърф и Смърф. Пускам измъчена усмивка и си намирам езика.

— О-о-о, Франко! Как е?

Верен на старите си навици, копелето никога не отговаря на въпрос, щом самият има няколко на ум.

— Къде, на майната си, живееш сега, Сик Бой?

— Зад ъгъла — смутолевям неопределено.

Той ме фиксира с оня поглед, който сваля блажна боя, но от мен няма да изкопчи повече информация по въпроса. Очите му се плъзват напред, после обратно към мен.

— Бира, Франко? — гримаснича.

— Мислех си, че никога няма да попиташ, копеле такова — казва той и се обръща към друг изрод до себе си. Този конкретен психопат ми е неизвестен. — Копелето може да си позволи да върти пъб, а не може да уреди стария си приятел Франко с шибана бира. Навремето с това копеле тук яко запивахме, а Сик Бой?

— Да, Франко — ухилвам се с усилие, вдигам халбата към канелката и се опитвам да изчисля колко безплатни питиета ще ми изцежда той на седмица и как това ще се отрази на и без това отънелите приходи, които ми носи този коптор. Заговарям Франко, небрежно подхвърляйки информация и имена, така че да се забият в болния му мозък. Виждаш как колелата се завъртат и той все повече и повече се шашка. Имена и полу-завършени схеми се притискат, за да влязат в съответното платно, подобно на задръстване по магистрала след катастрофа. Разбира се, пропускам едно определено име. Светва ми, че съм едновременно притеснен и странно развълнуван от появата на Франко и се опитвам да сглобя наум груб баланс на заплахите и възможностите, които тя открива.